Между четири стени: Когато сърцето не знае на кого принадлежи

— Не! — гласът на Иван проряза тишината, докато дъждът блъскаше по прозорците. — Не я пускай вътре, Мария! Не тази нощ!

Стоях до вратата, с ръка върху дръжката, а отвън Сара трепереше под навеса. Виждах я през стъклото — мокра до кости, с разтекъл се грим и отчаяние в очите. Сърцето ми се свиваше, но думите на Иван кънтяха в главата ми като ехо.

— Моля те, Иван, тя няма къде да отиде! — прошепнах, опитвайки се да не се разплача. — Това е Сара, най-добрата ми приятелка от детството!

Той се приближи до мен, лицето му беше твърдо като камък.

— Не ме интересува! След всичко, което направи миналия месец… Не искам да прекрачва прага ни. Този дом е за нашето семейство, не за нейните драми!

Сара почука отново, този път по-силно. Всяко почукване беше като удар в гърдите ми. Спомних си как преди години тя беше до мен, когато майка ми почина. Как ме държеше за ръка в болницата и ми шепнеше, че ще оцелея. А сега аз стоях от другата страна на вратата и се колебаех дали да й помогна.

— Мария, моля те… — гласът й прозвуча приглушено през вратата.

Погледнах Иван. Очите му бяха студени, но в тях проблясваше страх — страх, че Сара ще внесе хаос в иначе подредения ни живот. Знаех причината: преди месец тя беше замесена в скандал с брат му, Петър. Слуховете в квартала не стихваха, а Иван се срамуваше от това.

— Ако я пуснеш вътре, ще си тръгна! — изрече той тихо, но категорично.

В този миг времето спря. Чувах само дъжда и собственото си дишане. Приятелството или семейството? Кого да предам?

Отворих вратата. Сара се хвърли в прегръдките ми и заплака неудържимо.

— Благодаря ти… — прошепна тя.

Иван хвърли якето си на дивана и излезе навън, без да каже дума. Вратата се затвори с трясък след него.

Тази нощ спахме трите — аз, Сара и малката ни дъщеря Елица — сгушени на дивана. Сара не каза много; само че няма къде да отиде и че всичко е било недоразумение. Аз не питах за подробности. Сърцето ми беше натежало от вина и страх какво ще стане утре.

На сутринта Иван не се прибра. Телефонът му беше изключен. Елица ме гледаше с големите си кафяви очи и питаше къде е татко. Не знаех какво да й кажа.

Сара остана при нас няколко дни. Опитвах се да балансирам между грижите за детето, работата си като учителка и напрежението у дома. Съседите започнаха да шушукат. Майка ми ме попита по телефона:

— Мария, сигурна ли си, че правиш правилното?

— Не знам, мамо… — отвърнах й със задавен глас.

Една вечер Сара седна срещу мен на масата и прошепна:

— Може би трябва да си тръгна. Не искам да ти развалям брака.

— Не ти си виновна — казах й аз. — Просто… всичко е толкова объркано.

Тя ме хвана за ръката:

— Благодаря ти, че избра мен тази нощ. Никога няма да го забравя.

На следващия ден Иван се върна. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите.

— Трябва да поговорим — каза той сухо.

Седнахме един срещу друг в хола. Елица рисуваше на пода.

— Защо го направи? — попита ме той тихо.

— Защото не можех да я оставя навън — отвърнах аз. — Тя ми е като сестра.

— А аз? Аз не съм ли ти семейство?

Погледнах го дълго. В този момент разбрах колко дълбоко е ранен той от избора ми.

— Семейството не е само кръв — казах тихо. — Семейството са хората, които са били до теб, когато си имал най-голяма нужда от тях.

Той замълча дълго.

— Не знам дали мога да ти простя — прошепна накрая.

Сара си тръгна същата вечер. Прегърна ме силно и ми каза:

— Ще се оправя някак си. Пази се.

След нея остана празнота, която не можех да запълня нито с думи, нито с обяснения пред Иван или пред себе си.

Минаха месеци. Бракът ни никога не беше същият. Доверието между мен и Иван беше разклатено като стар мост над река през пролетта. Понякога го улавях как ме гледа с тъга и недоумение; друг път усещах как вината ме души нощем.

Сара ми пишеше рядко — кратки съобщения с надежда за по-добри дни. Аз й отговарях със същото чувство на загуба и благодарност.

Днес стоя пред прозореца и гледам как дъждът отново блъска по стъклото. Питам се: можеше ли да постъпя различно? Можех ли да спася и брака си, и приятелството? Или винаги някой трябва да остане отвън в дъжда?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Може ли човек да бъде верен едновременно на сърцето си и на хората около себе си?