Само една крачка до развода: Моят брак на ръба на пропастта

– Не мога повече, Петре! – гласът ми трепереше, докато стоях в средата на кухнята, стиснала чашата с вода толкова силно, че пръстите ми побеляха. Петър ме гледаше с онзи празен поглед, който ме побъркваше – сякаш не съществувах, сякаш бях просто част от мебелите в нашия апартамент в Кючук Париж. Навън валеше проливен дъжд, а вътре между нас бушуваше буря, която не спираше вече месеци.

– Какво искаш да кажеш? – попита той сухо, без да откъсва поглед от телефона си. – Пак ли ще започваш?

– Не започвам! Просто… не издържам вече. Всеки ден е едно и също. Ти, майка ти, работата ти… Аз къде съм в цялата тази картинка?

Петър въздъхна тежко и се изправи. – Пак ли свекърва ти е виновна? Майка ми само помага. Ако не беше тя, кой щеше да гледа Мария, докато ти си на работа?

– Помага? – изсмях се горчиво. – Тя не помага, Петре. Тя командва! Вчера пак ми подреди шкафовете и ми каза, че не умея да готвя. Пред Мария! А ти… ти дори не реагира.

Той замълча. Знаех, че няма да каже нищо. Винаги беше така – когато стане напечено, Петър се затваряше в себе си или просто излизаше с приятели. Оставяше ме сама с всичко – с детето, с домакинството, с майка му и с моите собствени съмнения дали изобщо заслужавам любов.

В този момент телефонът ми изписука – съобщение от майка ми: „Пак ли се карате? Ела при нас за уикенда.“

Сълзите ми напираха. Не исках да бягам пак при родителите си в Тракия като малко дете, но вече не знаех какво друго да направя.

Седнах на масата и зарових лице в ръцете си. Мария тихо надникна от стаята си:

– Мамо, защо плачеш?

– Не плача, слънце… Просто… малко съм уморена.

Тя се приближи и ме прегърна. Усетих колко е крехка и беззащитна. За миг си помислих: „Ако се разведем, какво ще стане с нея?“

Вечерта Петър не се прибра навреме. Казал бил на майка си, че ще остане при колегите след работа. Свекърва ми – леля Станка – дойде да „помогне“ с Мария. Още от вратата започна:

– Пак ли си оставила чиниите? И какво е това ядене? Мария трябва да яде супа, а не пица! Едно време аз какво готвех на Петър…

Стиснах зъби и нищо не казах. Не исках Мария да слуша поредния скандал.

Когато най-накрая останах сама, седнах на балкона с чаша вино и се загледах в светлините на града. Спомних си първите ни години с Петър – как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за дом и семейство. Кога всичко се обърка? Кога станахме врагове?

На следващата сутрин взех решение – ще говоря с Петър открито. Без обвинения, без крясъци. Просто ще му кажа как се чувствам.

Той се прибра уморен и раздразнен.

– Трябва да поговорим – казах тихо.

– За какво?

– За нас. За това как живеем напоследък. Не съм щастлива, Петре. Чувствам се сама дори когато сме заедно.

Той ме погледна за първи път от седмици право в очите.

– И аз не съм щастлив – призна той неочаквано. – Постоянно се караме. Майка ми… знам, че прекалява понякога. Но аз съм между две жени и не знам какво да правя.

– Избери семейството си – прошепнах аз. – Избери мен и Мария.

Той замълча дълго. После каза:

– Може би трябва да се разделим за малко… Да видим дали изобщо има смисъл да продължаваме.

Светът ми се срина. Събрах няколко дрехи и отидох при родителите си с Мария. Дните минаваха бавно. Майка ми ме утешаваше, баща ми мълчаливо ме подкрепяше. Мария питаше всяка вечер кога ще се върнем у дома.

След седмица Петър ми се обади:

– Липсвате ми… Може ли да поговорим?

Срещнахме се в парка до Гребната база. Беше студено, но слънцето проблясваше през клоните.

– Разбрах колко много значите за мен – каза той тихо. – Ще говоря с майка си. Ще поставя граници. Само… дай ми още един шанс.

Погледнах го дълго. Виждах болката и страха в очите му – същите чувства, които разяждаха и мен.

– Добре – казах най-накрая. – Но този път ще бъдем екип. Или няма смисъл.

Върнахме се у дома заедно с Мария. Не беше лесно – леля Станка трудно прие новите правила, но Петър застана до мен. Започнахме да говорим повече, да прекарваме време заедно като семейство.

Понякога още се караме. Понякога пак плача нощем от умора или страх за бъдещето ни. Но вече знам: любовта не е само романтика и хубави моменти. Любовта е избор всеки ден.

Питам се понякога: Колко струва едно семейство? И кога трябва да спреш да се бориш? А вие как бихте постъпили на мое място?