Между два огъня: Българска снаха, свекърва и цената на семейния мир

– Никога няма да бъдеш като Даниела! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха в малката кухня на панелката ни в Люлин. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над тенджерата с боб. Петър седеше на масата, вперен в телефона си, а Лили се беше свила в ъгъла с плюшеното си мече и тихо хлипаше.

– Мамо, стига вече… – опитах се да кажа спокойно, но думите заседнаха в гърлото ми. Знаех, че няма смисъл. Винаги беше така – Мария намираше начин да ме сравни с Даниела, първата жена на Петър, която всички в семейството боготворяха. Даниела готвеше по-добре, Даниела беше по-красива, Даниела беше по-умна… А аз? Аз бях просто Ива – жената, която се опитваше да запази семейството си цяло.

– Не ти ли е неудобно поне малко? – продължи Мария. – Виж какво направи с Петър! Откакто си тук, все е умислен. А Лили… детето е нервно! С Даниела всичко беше различно.

Петър не каза нищо. Само въздъхна и още по-силно се втренчи в екрана. Лили ме гледаше с големи, влажни очи. Усетих как сълзите ми напират, но ги преглътнах. Не можех да си позволя да се разплача пред Мария.

– Мамо… – започнах отново. – Аз правя всичко по силите си. Обичам Петър и Лили. Не мога да бъда Даниела. Аз съм Ива.

– Е, явно това не е достатъчно – изсъска тя и излезе от кухнята със силно тряскане на вратата.

Тишината беше оглушителна. Само тихото подсмърчане на Лили нарушаваше спокойствието. Отидох при нея и я прегърнах.

– Всичко ще бъде наред, мила – прошепнах й. – Мама е тук.

Но дълбоко в себе си не вярвах на думите си.

Тази вечер Петър не каза нищо за случилото се. Легна си рано и се престори на заспал. Аз останах будна до късно, загледана в тавана. В главата ми кънтяха думите на Мария. Защо винаги трябваше да се доказвам? Защо любовта ми не беше достатъчна?

На следващия ден Мария пак дойде. Този път донесе домашна баница и започна да разказва на Лили как Даниела правела най-хубавата баница на света. Лили я слушаше с интерес, а аз се чувствах невидима в собствения си дом.

Вечерта се опитах да говоря с Петър.

– Петре… Не мога повече така. Чувствам се като чужда в този дом. Твоята майка…

Той ме прекъсна:
– Знам, Иве… Но тя е майка ми. Не мога да й кажа да не идва.
– Не искам да я гониш! Просто… защити ме понякога! Кажи й, че аз съм твоята жена!
– Не е толкова лесно… – измърмори той и се обърна на другата страна.

Сълзите ми потекоха безшумно по възглавницата. Чувствах се сама. Толкова сама.

Дните минаваха в еднообразие – работа, грижи за Лили, вечни сравнения с Даниела. Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина не бях достатъчно добра? Може би Петър щеше да е по-щастлив с нея?

Една вечер Лили дойде при мен и ме попита:
– Мамо, защо баба казва, че не си добра?

Сърцето ми се сви.
– Баба понякога казва неща, които не са верни, мила. Аз те обичам много.
– Аз също те обичам! – хвърли се тя в прегръдките ми.

Тогава разбрах – ако не се защитя сама, никой няма да го направи вместо мен.

На следващия ден поканих Мария на кафе у дома. Седнахме една срещу друга на масата.
– Мария… Искам да поговорим сериозно.
Тя ме изгледа подозрително:
– Какво има пак?
– Знам, че обичате Даниела и че ви липсва. Но аз съм тук сега. Аз съм майката на Лили и жената до Петър. Моля ви… спрете да ме сравнявате с нея. Това боли не само мен, а и Лили.
Мария замълча за миг.
– Трудно ми е… Свикнала съм с Даниела…
– Разбирам ви – казах тихо. – Но ако искате семейството ви да е щастливо, трябва да приемете мен такава, каквато съм.

Мария стана рязко:
– Ще помисля…

Не знаех дали ще има промяна. Но поне казах това, което тежеше на сърцето ми.

Вечерта разказах всичко на Петър.
– Гордея се с теб – каза той тихо и за първи път от много време ме прегърна истински.

Минаха седмици. Мария започна да идва по-рядко и вече не споменаваше Даниела толкова често. Лили беше по-спокойна. А аз… започнах да вярвам отново в себе си.

Понякога се чудя: Колко струва семейният мир? И дали любовта е достатъчна без уважение? Какво мислите вие?