Поканата, която преобърна живота ми: Историята на една сестринска предателство

— Не може да е истина… — прошепнах, докато държах в ръцете си бялата, безлична покана. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите така, сякаш всеки момент щеше да изскочи. Бях на работа, в офиса на третия етаж на една от онези сиви сгради в центъра на Пловдив, когато я получих. Коперта — обикновена, с името на сестра ми, Елена Георгиева, като подател. Не бяхме се чували от месеци. След развода с Петър всичко между нас стана някак… кухо.

Отворих я без особен интерес, по-скоро от навик. Вътре — покана. Имаше моето име, изписано с красив почерк: „Госпожа Мария Георгиева“. Под него — „Ви каним да споделите нашия най-щастлив ден… Петър Иванов и Елена Георгиева“. Очите ми се замъглиха. Не можех да повярвам. Бившият ми съпруг и сестра ми? Това беше лоша шега. Но имената… имената бяха истински.

— Мария, добре ли си? — колежката ми Даниела ме погледна загрижено. — Изглеждаш като призрак.

— Не… не знам — измърморих и се затворих в тоалетната. Там избухнах в плач. Защо? Как можаха? Какво съм им сторила? Винаги съм била тази, която се опитва да държи семейството заедно. Когато мама почина, аз се грижих за Елена. Аз й помагах с уроците, аз я водех на уроци по пиано, аз й купувах дрехи от първата си заплата.

Вечерта се прибрах в празния апартамент. Седнах на дивана и се загледах в стената. Телефонът ми звънна — беше татко.

— Миме, получи ли поканата? — гласът му беше тих, почти виновен.

— Получих я — казах студено.

— Знам, че е трудно… Но Елена е щастлива. А и Петър… той е добър човек.

— Татко! — прекъснах го. — Това е моят бивш съпруг! Как можеш да говориш така?

— Животът е сложен, дете… — въздъхна той. — Не искам да се карате.

Затворих телефона и го хвърлих на масата. Сълзите пак потекоха. Спомних си последните месеци от брака ми с Петър — как се отдалечавахме един от друг, как той все по-често закъсняваше от работа, как аз се опитвах да го върна при мен с вечери и разговори, а той гледаше през мен. Никога не съм подозирала Елена. Тя беше моята малка сестра, винаги усмихната, винаги готова да помогне.

На следващия ден реших да й звънна.

— Елена? — гласът ми беше пресипнал.

— Мими… знаех си, че ще се обадиш — прозвуча виновно тя.

— Как можа? Какво ти направих?

— Не исках да стане така… Просто… след развода ти с Петър започнахме да си говорим. Той беше самотен, аз също… Не го планирахме.

— И това оправдава ли всичко? — гласът ми трепереше от гняв и болка.

— Моля те, Мими… Искам да дойдеш на сватбата. Много значиш за мен.

— За теб? — изсмях се горчиво. — Ако значех нещо, нямаше да направиш това.

Затворих телефона. Седмици наред не можех да спя. На работа бях като зомби. Колежките започнаха да шушукат зад гърба ми. Дори шефът ме извика и попита дали всичко е наред.

Една вечер майка ми се появи в съня ми. Усмихваше се тъжно и ме прегръщаше.

— Прости им, Мими… Животът е кратък.

Събудих се с мокри бузи и усещане за празнота. Може би трябваше да простя? Но как?

Денят на сватбата дойде. Облякох най-обикновена рокля и отидох в църквата в Капана. Всички ме гледаха със съжаление или любопитство. Елена беше красива булка, а Петър изглеждаше нервен. Когато ме видяха, очите им се напълниха със сълзи.

След церемонията Елена дойде при мен.

— Благодаря ти, че дойде…

— Не знам дали ще мога някога да ви простя напълно — казах тихо. — Но ще опитам.

Петър само кимна виновно.

Седнах сама на една пейка пред църквата и гледах как хората се смеят и танцуват вътре. Чудех се: „Може ли някога едно семейство да бъде същото след такова предателство? Или трябва просто да приемем болката и да продължим?“

Кажете ми – бихте ли простили на сестра си? Или има неща, които никога не могат да бъдат забравени?