Когато подаръкът не беше за мен: История за смелостта да кажеш истината на свекърва си

— Ето, Мария, надявам се да ти хареса — гласът на свекърва ми, Стефка, прозвуча с онзи особен тон, който винаги ме караше да се свивам вътрешно. Беше Бъдни вечер, цялото семейство се беше събрало около масата, а аз държах в ръцете си малка кутия, опакована с лъскава хартия на червени рози.

Погледнах към съпруга си, Димитър. Очите му казваха „дръж се“, но устните му бяха стиснати. Отворих кутията. Вътре имаше златна гривна с огромен надпис: „Най-добрата снаха“. Всички погледи се впериха в мен. Усмихнах се насила.

— Много е… красива — измърморих и усетих как бузите ми пламват. Стефка се ухили победоносно:

— Знаех си, че ще ти хареса! Само за теб е избрана.

В този миг нещо в мен се пречупи. Не беше първият път, когато Стефка ми подаряваше нещо, което сякаш повече говореше за нейните очаквания към мен, отколкото за това коя съм аз. Миналата година беше комплект тенджери („За да готвиш по-добре на Митко“), преди това — книга с рецепти („Може да научиш нещо ново“). Но този път гривната беше като белег — като нашийник.

Вечерта продължи с обичайните семейни разговори, но аз не можех да спра да гледам гривната на ръката си. Чувствах се като дете, което е получило двойка и сега трябва да се преструва, че всичко е наред. След вечерята се прибрахме у дома. Димитър ме погледна внимателно:

— Знам, че не ти хареса… — прошепна той.

— Не е въпросът в гривната — отвърнах аз. — Въпросът е, че тя никога не ме пита какво искам. Винаги решава вместо мен.

— Тя си е такава… — опита се да ме успокои той.

— Ами ако просто ѝ кажа? Ако ѝ кажа истината?

Димитър замълча. Знаех, че го поставям в трудна позиция — между майка си и жена си. Но вече не можех да търпя. Прекарах нощта в безсъние. Молех се наум: „Господи, дай ми сили да бъда честна, без да нараня.“

На следващия ден Стефка ми звънна:

— Марийче, видях ли те с гривната? Да не си я свалила?

Вдишах дълбоко:

— Стефо, искам да ти кажа нещо… Моля те, не се обиждай. Гривната е хубава, но… не съм сигурна, че това съм аз. Чувствам се малко неудобно с този надпис.

От другата страна настъпи тишина. После гласът ѝ стана рязък:

— Значи не ти харесва? Толкова се старах!

— Оценявам жеста ти — казах тихо. — Но бих искала понякога да ме питаш какво ми харесва. Или просто да поговорим за това.

Стефка въздъхна тежко:

— Вие младите все сте недоволни… Едно време такива неща не се случваха.

— Може би затова хората са били нещастни — отвърнах аз по-остро, отколкото исках.

Разговорът приключи набързо. Прекарах целия ден в тревога — дали прекалих? Дали я нараних? Димитър ме прегърна вечерта:

— Гордея се с теб. Трябваше да го чуе.

След няколко дни Стефка дойде у нас с кутия домашни сладкиши.

— Донесох ти нещо — каза тя и ми подаде малка торбичка. Вътре имаше чифт ръчно плетени чорапи и бележка: „За топли крака и топло сърце.“

Погледнах я изненадано.

— Реших този път да те питам какво обичаш — каза тя тихо.

Очите ми се напълниха със сълзи. Прегърнах я силно.

Понякога най-трудното е да кажеш истината на най-близките си хора. Но може би точно тогава започва истинската близост.

А вие какво бихте направили на мое място? Струва ли си да рискуваш семейния мир заради честността или понякога е по-добре да премълчиш?