Твърде млада, твърде бързо: Моят живот като тийнейджърка-майка в България

„Мария, как можа да ми го причиниш? Как ще гледаш дете на тази възраст?“ – думите на майка ми още кънтят в ушите ми, докато стоя в кухнята, стиснала теста за бременност. Беше декемврийска вечер, навън валеше сняг, а вътре въздухът беше по-студен от зимата. Баща ми мълчеше, вперил поглед в пода. Сестра ми се скри в стаята си, за да не слуша поредния скандал. Аз стоях насред бурята и се чудех дали някога ще ми простят.

Бях на седемнайсет и половина, когато разбрах, че съм бременна. Бащата – Петър, момчето от съседния блок, с когото излизахме от няколко месеца. Не беше любов от пръв поглед, но беше истинска – или поне така си мислех тогава. Когато му казах новината, той пребледня: „Мария, не можем да го направим. Аз съм още ученик, ти също… Родителите ми ще ме убият.“

В онзи момент се почувствах по-самотна от всякога. Приятелките ми – Деси и Ива – първо ме гледаха с огромни очи, после започнаха да ме избягват. „Не искаме да ни въвличаш в твоите проблеми“, каза Ива една сутрин пред училище. Деси само кимна и се обърна. Останах сама на студа, с коремче, което растеше и с тежест в гърдите, която не можех да изрека.

Майка ми настояваше да прекъсна бременността. „Ще си съсипеш живота! Кой ще те вземе на работа? Кой ще те обича?“ – крещеше тя през сълзи. Баща ми не каза нищо, но всяка вечер чувах как стене тихо в хола. Сестра ми ме гледаше с укор – тя беше отличничката, гордостта на семейството. Аз бях провалът.

Реших да задържа детето. Не защото бях сигурна, че мога да се справя, а защото не можех да понеса мисълта за друго решение. Петър изчезна – първо спря да ми пише, после започна да ме избягва по улиците. Майка му веднъж ме срещна пред блока: „Не се надявай на нищо от нашето семейство!“, изсъска тя и ме подмина.

Минаха месеци. Коремът ми растеше, а с него и страховете ми. В училище ме гледаха като прокажена. Учителката по литература веднъж ме извика след час: „Мария, знам, че ти е трудно. Ако имаш нужда от помощ – кажи.“ За първи път някой прояви човечност.

Родих през август – момиченце, кръстих я Елица. Майка ми плака цяла нощ, после започна да ми помага – мълчаливо, с тежки въздишки и погледи, които казваха повече от думи. Баща ми я носеше на ръце из апартамента и тихо ѝ пееше стари народни песни.

Петър не дойде в болницата. Не дойде и после. Понякога го виждах с други момичета в квартала – все едно никога не сме се познавали.

Първите месеци бяха ад. Безсънни нощи, плачещо бебе, липса на пари. Майка ми работеше двойно, баща ми започна да кара такси нощем. Аз стоях у дома и гледах през прозореца как животът на другите продължава – моят беше спрял.

Един ден сестра ми се прибра разплакана: „Всички говорят за теб в училище! Казват, че си лека жена! Не мога повече!“ – изкрещя тя и тресна вратата на стаята си. Тогава разбрах колко много съм променила живота на всички около мен.

Опитах се да се върна в училище – трудно беше. Учителите ме гледаха със съжаление или укор; съучениците – с насмешка или страх. Само госпожа Николова по литература продължаваше да ме подкрепя: „Мария, ти си силна. Ще се справиш.“

Понякога вечер сядам до леглото на Елица и си мисля за живота преди това – за мечтите да уча в Софийския университет, за плановете да пътувам по света… Всичко това изглеждаше толкова далечно и невъзможно.

Но когато Елица се усмихне насън или хване пръста ми с малката си ръчичка, усещам топлина, която никога не съм изпитвала преди.

С времето майка ми омекна – започна да говори повече с мен, да ме учи как да бъда майка. Баща ми все още е мълчалив, но виждам гордостта в очите му, когато разказва за внучката си на съседите.

Деси и Ива се върнаха при мен след година – вече пораснали, по-смирени. „Извинявай… Не знаехме какво да правим“, каза Деси една вечер на пейката пред блока. Простих им – защото разбрах колко е трудно да бъдеш различен.

Сега Елица е на три години. Аз работя почасово в кварталната библиотека и уча задочно във вечерната гимназия. Животът не е лесен – парите все не стигат, умората е постоянна, а понякога самотата ме задушава.

Но вече знам коя съм: Мария – майка, дъщеря, сестра… И жена, която не се отказва.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад – бих ли избрала друг път? Или всичко това ме направи по-силна? Какво мислите вие?