Разкритието: Как снаха ми излъга за бременност, за да не работи

– Не мога повече, Мария! – гласът на майка ми трепереше, докато държеше чашата с чай. – Тя пак цял ден не е станала от леглото. Кога ще се оправи това момиче?

Стоях до прозореца в малката ни кухня в Пловдив и гледах как есенният дъжд се стича по стъклото. Вече трети месец снаха ми Ива живееше у нас, след като брат ми Петър замина на работа в Германия. Още първата седмица ни съобщи със сълзи на очи, че е бременна. Радостта ни беше огромна – първото внуче! Майка ми започна да плете бебешки чорапки, а аз тайно разглеждах колички в интернет.

Но с времето нещо започна да ме гложди. Ива не ходеше на лекар, не искаше да говори за името на бебето, а коремът ѝ си оставаше плосък. Всеки път, когато я попитах как се чувства, тя въздишаше драматично:

– Много ми е лошо, Мария. Не мога да стана… докторът каза да почивам.

Майка ми ѝ носеше закуска в леглото, а аз поемах всички домакински задължения след работа. Вечерите прекарвах в тишина, слушайки как Ива гледа сериали в стаята си. Петър звънеше всяка неделя и питаше как е „нашата бременна красавица“. Лъжата се разрастваше като бурен.

Една вечер, докато миех чиниите, майка ми прошепна:

– Мария, ти вярваш ли ѝ? Не виждам никаква промяна у нея… А и защо никога не ходи на преглед?

Погледнах я в очите и за първи път си позволих да изрека мисълта, която ме измъчваше от седмици:

– Мамо… мисля, че Ива лъже.

Тишината между нас беше тежка. На следващия ден реших да говоря с Ива. Почаках я да излезе от банята и я заварих пред огледалото, намазвайки лицето си с крем.

– Ива, трябва да поговорим сериозно – започнах внимателно. – Кога ще отидеш на преглед? Петър пита за снимки от видеозона.

Тя пребледня и започна да търси думи:

– Ох… докторът каза, че е рано за снимки… А и не се чувствам добре…

– Ива, стига! – гласът ми трепереше от гняв. – Ако си бременна, трябва да се грижиш за себе си и за бебето! Ако не си… трябва да кажеш истината!

Тя ме изгледа с празен поглед и избяга в стаята си. През нощта чух как плаче. На следващата сутрин майка ми я намери да опакова багажа си.

– Не мога повече! – извика Ива през сълзи. – Не съм бременна! Просто… не можех да остана сама! Петър ме остави тук и замина! Не исках да работя в магазина на леля ти… страх ме беше!

Майка ми седна до нея и я прегърна. Аз стоях на прага, разкъсвана между съжаление и гняв.

– Защо ни излъга? – попитах тихо.

– Защото се страхувах – прошепна тя. – Страхувах се от самотата, от работата… от всичко.

В следващите дни домът ни беше изпълнен с тягостно мълчание. Петър научи истината по телефона и избухна:

– Как можа? Какво ще кажат хората? Как ще гледаме един на друг?

Ива замина при майка си в Асеновград. Вкъщи остана само усещането за предателство и разбити мечти. Майка ми спря да плете чорапки. Аз се чувствах виновна – дали можех да помогна повече? Дали трябваше да бъда по-мека?

Сега често се питам: колко далеч може да стигне човек от страх? Кога лъжата се превръща в единствен изход? А ние – можем ли някога напълно да простим на тези, които са ни излъгали най-дълбоко?