Твоят син заслужава повече: Денят, в който свекърва ми разби самочувствието ми

— Мариела, не мислиш ли, че можеше поне да си изгладиш ризата? — думите на свекърва ми, госпожа Димитрова, прорязаха тишината като нож. Стоях на прага на малкия апартамент в Люлин, с мокра коса и разтреперани ръце, а сърцето ми биеше лудо. Беше първата ми среща с родителите на Стефан и бях вложила цялото си старание — но дъждът ме беше измокрил до кости, а нервите ми бяха опънати до скъсване.

Стефан ме хвана за ръката и се опита да ме окуражи с поглед, но аз вече усещах как бузите ми пламват. Госпожа Димитрова ме изгледа от глава до пети, сякаш съм някакъв дефектен продукт на пазара. Баща му, бай Иван, само кимна и се върна към телевизора, където вървеше мачът между Левски и ЦСКА.

— Мамо, Мариела много се постара — опита се да ме защити Стефан.

— Постарала се? Ако това е старание, не знам какво ще прави като стане майка. Твоят син заслужава повече — изсъска тя и се обърна към кухнята.

В този момент имах чувството, че земята под краката ми се разтваря. Не знаех дали да избягам или да избухна в сълзи. Вместо това стиснах чантата си и се насилих да се усмихна.

— Може ли да помогна с нещо в кухнята? — попитах тихо.

Тя ме изгледа с пренебрежение.

— Не мисля, че ще се справиш. Тук не е като в онези модерни кафенета, където си работила.

Стефан се намеси:

— Мамо, стига! Мариела е страхотна готвачка.

— Ще видим — отвърна тя сухо и започна да реже лука така яростно, че ножът удряше по дъската като барабан.

Докато седях на масата и гледах как госпожа Димитрова подрежда чиниите с военна точност, усещах как самочувствието ми се топи с всяка нейна дума. Опитвах се да си спомня всички съвети на майка ми: „Бъди учтива, усмихвай се, не се карай.“ Но как да останеш учтив, когато те унижават пред човека, когото обичаш?

По време на вечерята напрежението можеше да се реже с нож. Госпожа Димитрова не пропусна възможност да подчертае колко добре е възпитала Стефан и какви са очакванията ѝ за бъдещата му съпруга.

— В нашето семейство жените винаги са били силни и подредени. Майка ми никога не би позволила на снаха си да влезе с кални обувки — каза тя и погледна към моите мокри ботуши.

Погледнах към Стефан — той беше пребледнял от яд и стиснал зъби. Опитах се да сменя темата:

— Госпожо Димитрова, научих една рецепта за баница от баба ми в Пловдив. Може би някой ден ще ви я покажа?

Тя само повдигна вежди:

— Пловдивска баница? Тук сме софиянци. Ние си имаме нашите традиции.

В този момент чашата преля. Усетих как сълзите напират и станах от масата.

— Извинете ме за момент — казах едва чуто и излязох на балкона. Дъждът беше спрял, но въздухът беше тежък и влажен. Заплаках безшумно, докато гледах светлините на града. Чувствах се малка, незначителна и напълно сама.

Стефан дойде след мен.

— Мариела, съжалявам… Не знам защо майка ми е такава.

— Защото никога няма да бъда достатъчно добра за нея — прошепнах аз. — Защото винаги ще съм „онази от Пловдив“, която не знае как се държи в софийско семейство.

Той ме прегърна силно.

— За мен си най-добрата. Ще говоря с нея.

Но думите му не можеха да заличат болката от унижението. През следващите дни не можех да спя. Всяка вечер си спомнях думите ѝ: „Твоят син заслужава повече.“ Започнах да се съмнявам в себе си — дали наистина не съм достатъчно добра? Дали любовта ни ще издържи на този натиск?

Майка ми усети промяната в гласа ми по телефона:

— Мариела, не позволявай на никого да ти казва колко струваш. Ти си моята гордост!

Но вътрешният глас на съмнение беше по-силен от всякога. Започнах да избягвам срещите със Стефан, страхувайки се от нови унижения. Той настояваше да говорим:

— Не мога без теб. Не позволявай на майка ми да ни раздели!

Една вечер той дойде у дома с букет карамфили — любимите ми цветя.

— Мариела, ще живеем отделно. Ще започнем нашия живот без чужди мнения!

Тогава разбрах: любовта ни е по-силна от предразсъдъците и злобата. Но белезите от онзи дъждовен ден останаха завинаги в мен. Всяка среща със свекърва ми е изпитание — но вече знам коя съм и какво заслужавам.

Понякога нощем се питам: Колко жени като мен са плакали заради думи, които никога няма да забравят? Кога ще спрем да позволяваме чуждото мнение да определя нашата стойност?