Невидимата градина: Как станах родител на племенниците си

– Не искам да спя тук! – изкрещя Мария, докато сълзите ѝ се стичаха по бузите. Стоях в коридора, стиснал дръжката на вратата, а в ръцете ми трепереше старата плюшена мечка на брат ми. В този миг осъзнах, че вече нищо няма да е същото.

Беше късен октомврийски следобед, когато телефонът ми иззвъня. Гласът на майка ми беше пресекващ: „Трябва да дойдеш. Брат ти… не може повече.“ Не попитах нищо, само грабнах якето си и излязох в дъжда. Когато пристигнах в панелката на брат ми в Люлин, видях две деца, свити на дивана – Мария на 10 и малкият Сашко, който стискаше раницата си така, сякаш вътре е целият му свят.

Брат ми беше рухнал. След развода с жена си, започна да пие. Работата му в склада не вървеше, а децата бяха оставени сами с часове. Социалните вече бяха предупредили, че ако нещо не се промени, ще ги вземат. Майка ми беше твърде болна, за да поеме грижата. Всички погледи се обърнаха към мен – 34-годишен ерген, живеещ сам в двустаен апартамент в Младост.

– Ще ги взема при мен – казах, без да мисля. В този момент не осъзнавах какво поемам.

Първата нощ беше кошмар. Мария отказваше да говори с мен, а Сашко плачеше тихо под завивките. На сутринта ги заведох на училище. Учителката на Мария ме изгледа строго:
– Трябва да говорим за поведението ѝ. Не пише домашни, не слуша.
Погледнах Мария – очите ѝ бяха празни.

Вкъщи опитах да приготвя вечеря – макарони със сирене. Сашко ги яде мълчаливо, а Мария бутна чинията:
– Мама правеше по-вкусно.

Вечерта седнах до нея на леглото:
– Знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Но ще се справим заедно.
Тя ме изгледа с омраза:
– Ти не си ми баща!

Седмиците минаваха бавно. Сутрин ставах рано, за да ги приготвя за училище, после тичах на работа. Вечер проверявах домашните им, опитвах се да ги разсмея с глупави шеги. Но Мария все повече се затваряше в себе си. Започна да носи черни дрехи и да рисува тъжни лица в тетрадките си.

Една вечер я чух да говори по телефона:
– Не искам да живея тук! Искам мама!
Сърцето ми се сви. Знаех, че майка им е заминала за Германия и рядко се обаждаше.

Сашко започна да се напикава нощем. Веднъж го намерих свит в банята:
– Чичо Иво, ще ни върнат ли при тати?
Не знаех какво да кажа.

Съседите започнаха да шушукат:
– Видя ли го? Сам мъж с две деца… Дали се справя?
Понякога усещах погледите им в магазина или на детската площадка. Чувствах се виновен за всичко – че не съм по-добър чичо, че не мога да им дам това, което са загубили.

Една вечер Мария избяга. Намерих я на люлките пред блока, мокра от дъжда.
– Защо избяга?
– Никой не ме иска! Мама ни остави, тати не ни обича…
Прегърнах я силно:
– Аз те искам. И винаги ще съм тук за теб.
Тогава тя заплака истински – не от яд, а от болка.

С времето започнахме да градим нови ритуали – неделни палачинки, филмови вечери с пуканки, разходки до Южния парк. Сашко започна да рисува слънца вместо облаци. Мария веднъж ми каза:
– Чичо Иво… благодаря ти, че не се отказа от нас.

Но вътре в мен остана страхът – дали правя достатъчно? Дали някога ще бъда истинско семейство за тях?

Сега седя до прозореца и гледам как децата спят спокойно. Питам се: Къде свършва дългът и започва любовта? Може ли един чичо да стане баща? Какво мислите вие?