Между две светове: Историята на една дъщеря на ръба на семейството
– Ирина, пак ли ще стоиш като сянка в ъгъла? – гласът на майка ми пронизва въздуха, докато всички се суетят около масата. Миризмата на печено агнешко и топъл козунак се смесва с усещането за студ в гърдите ми. Поглеждам към брат ми Димитър, който вече разлива ракия на баща ни и чичо Георги. Всички говорят високо, смеят се, а аз се чувствам като гостенка в собствения си дом.
– Мамо, ако искаш, ще помогна с десерта – казвам тихо, но тя само махва с ръка.
– Остави, Ирина, ти все нещо не правиш както трябва. По-добре седни при другите.
Сядам до леля Мария, която веднага започва да ме разпитва за работата ми в аптеката. – Абе, Иринче, кога ще се омъжиш най-после? Всички вече чакат! – смее се тя, а аз усещам как бузите ми пламват. Не знам как да ѝ кажа, че отдавна съм се отказала да търся някого само за да угодя на другите.
В този момент телефонът ми звъни. Сестра ми Катя. – Ирина, можеш ли да минеш през нас след празника? Малкият пак е болен, а аз съм капнала. Моля те! – гласът ѝ е уморен и виновен.
– Разбира се, Катя. Ще дойда веднага щом приключим тук.
Затварям и усещам погледа на майка ми върху мен. – Пак ли ще тичаш да спасяваш всички? Кога ще помислиш за себе си?
– Мамо, Катя има нужда от помощ. Не мога да я оставя сама.
– А ти? Кой ще помогне на теб? – прошепва тя, но вече е обърнала гръб.
Вечерта свършва с обичайните тостове и обещания за „повече време заедно“. Аз прибирам чиниите и мълчаливо измивам съдовете. Никой не забелязва кога излизам от вкъщи.
На улицата е студено и тихо. Вървя към Катя и си мисля за всички онези моменти, когато бях първата, към която се обръщат – когато баща ми получи инфаркт и аз го карах до болницата; когато Димитър загуби работата си и аз му намерих нова; когато Катя остана сама с детето и аз поех всичко – пазаруване, готвене, дори нощни дежурства до леглото на племенника ми.
Но никога не съм била поканена първа на масата. Никога не съм получавала подарък без повод или прегръдка просто защото съм Ирина.
Влизам у Катя. Малкият плаче в леглото си. Катя ме посреща със сълзи в очите.
– Благодаря ти, Ирина. Не знам какво щях да правя без теб.
– Всичко ще бъде наред – казвам и го прегръщам. – Ще остана тази нощ.
Докато държа племенника си за ръчичката и го успокоявам, си спомням детството ни. Как винаги бях „голямата сестра“, която трябва да отстъпва, да помага, да разбира. Как майка ми казваше: „Ти си по-силна, Ирина. Ти ще издържиш.“
Но понякога не издържам. Понякога се прибирам в малкия си апартамент в „Люлин“ и плача тихо в тъмното. Понякога се питам дали някой някога ще ме види истински – не като удобната дъщеря, сестра или леля, а като човек със свои нужди и мечти.
На следващия ден отивам на работа в аптеката. Клиентите идват един след друг – баба Станка с високото кръвно, чичо Иван с болките в кръста. Всички ме познават по име и често ми казват: „Ти си злато, Иринче! Ако не беше ти…“
Понякога тези думи ме топлят. Но по-често ме натъжават – защото знам, че ако спра да бъда полезна, може би ще изчезна от живота на всички.
Вечерта телефонът пак звъни. Този път е майка ми.
– Ирина, баща ти пак не се чувства добре. Можеш ли да минеш?
– Ще дойда след работа.
– Само ти можеш да го убедиш да иде на лекар…
Затварям очи и броя до десет. После тръгвам отново – през целия град, през целия си живот – към поредната битка за някой друг.
Вкъщи баща ми ме посреща намръщен.
– Защо все ти идваш? Къде са другите?
– Защото аз винаги идвам, тате – казвам тихо.
Той ме гледа дълго и после само кимва. Сядам до него и го държа за ръката. В този миг усещам колко много го обичам въпреки всичко – въпреки тежките думи, въпреки мълчанието между нас.
Когато най-накрая се прибирам у дома, вече е полунощ. Сядам на леглото и гледам празната стая. Питам се: ако един ден спра да бъда опората на всички, дали някой ще забележи отсъствието ми? Дали някога ще бъда видяна такава, каквато съм – не само когато имат нужда от мен?
Може би има още хора като мен… Вие как мислите – заслужава ли човек да бъде обичан просто защото е себе си?