Сянката на миналото: Когато брат ми се върна в живота ми

— Не мога да повярвам, че си тук — прошепнах, докато гледах как брат ми Стоян стои на прага, мокър до кости, с жена си Мария до него. Дъждът барабанеше по ламаринената козирка над входа, а сърцето ми блъскаше в гърдите така, сякаш всеки момент ще изскочи.

— Знам, че не е подходящ момент… — започна Стоян, но гласът му се пречупи. Погледнах го — същият онзи поглед, който помнех от детството ни в Пловдив, когато се прибираше късно и майка ни го чакаше с притеснение.

— Не е подходящ момент? — прекъснах го. — След пет години мълчание? След всичко, което направи?

Мария стисна ръката му. Видях страха в очите ѝ — страх не само от мен, а и от това, което можеше да се случи тук, в този малък апартамент на третия етаж.

Стоян наведе глава. — Моля те, Даниела… Нямаме къде да отидем. Всичко загубихме.

В този момент миналото ме връхлетя като буря. Спомних си последния ни разговор — онзи скандал за наследството на баща ни. Как Стоян излъга всички ни и изчезна с парите, оставяйки мен и майка ни сами да се борим с дълговете. Помнех как майка ни плака цяла нощ, а аз се заклех никога повече да не му простя.

— Защо сега? — попитах тихо. — Защо след толкова време?

— Защото нямам друг избор — отвърна той. — Загубих работата си в Германия, Мария е болна… Върнахме се тук, защото само ти можеш да ни помогнеш.

Погледнах Мария — беше пребледняла, очите ѝ бяха подути от плач. В този момент усетих как гневът ми започва да се разтапя, заменен от нещо по-дълбоко — болка, съчувствие и страх.

— Влезте — казах накрая. — Но това не означава, че всичко е простено.

Те влязоха плахо. Апартаментът ми беше малък — две стаи и кухня, но за тях това беше спасение. Стоян седна на дивана и започна да разказва: как е работил по строежи в Германия, как са го измамили и останал без пари; как Мария е получила диагноза за тежко заболяване и как са били принудени да се върнат в България без нищо.

— Знам, че нямам право да искам помощ от теб — каза той със сълзи в очите. — Но ти си ми сестра.

В този момент си спомних всички онези вечери, когато като деца деляхме една филия хляб и мечтаехме за по-добро бъдеще. Спомних си как ме защитаваше в училище и как после всичко се промени след смъртта на баща ни.

— Мислиш ли, че можеш просто така да се върнеш? — попитах го ядосано. — Да забравим всичко?

— Не искам да забравяме — отвърна той. — Искам да поправя грешките си.

Дните минаваха бавно. Стоян и Мария останаха у мен. Опитвах се да бъда силна, но всяка вечер плачех тайно в банята. Съседите започнаха да шушукат: „Виж я Даниела, пак прибра брат си… Нали го беше изгонила?“ Майка ни звънеше всеки ден от село и ме питаше дали съм добре.

— Мамо, не знам дали правя правилното — казвах ѝ аз. — Не мога да му простя напълно.

— Дете мое, кръвта вода не става — отвръщаше тя. — Но не забравяй себе си.

Една вечер чух Стоян и Мария да говорят тихо в кухнята:

— Ако Даниела не ни помогне… не знам какво ще правим — прошепна Мария.

— Ще намеря начин — каза той. — Обещавам ти.

Тогава разбрах колко отчаяни са всъщност. На следващия ден заведох Мария на лекар. Оказа се, че има нужда от скъпо лечение. Започнах да търся работа за Стоян, макар че вътрешно още се борех със себе си.

Една вечер седнахме тримата на масата. Стоян ме погледна право в очите:

— Даниела, знам колко те нараних. Ако можех да върна времето назад…

— Не можеш — прекъснах го аз. — Но можеш да докажеш, че си се променил.

Той кимна. Започна работа като охрана в един склад наблизо. Всяка вечер се прибираше уморен, но благодарен. Мария започна лечение и постепенно силите ѝ се върнаха.

С времето между нас започнаха да падат стените. Понякога още усещах болката от предателството му, но виждах усилията му да бъде по-добър човек.

Един ден майка ни дойде на гости от село. Седнахме всички заедно на масата за първи път от години. Тя ни погледна със сълзи в очите:

— Най-голямото богатство е семейството, деца мои.

В този момент разбрах колко много съм копняла за този миг на мир и прошка.

Но вътре в мен остана въпросът: Мога ли някога напълно да простя? Или белезите от миналото ще останат завинаги?

А вие бихте ли простили на човек, който веднъж вече е разбил доверието ви?