Това не е човекът, за когото се омъжих: Мъжът ми се променя пред очите ми

– Не мога повече така, Дамяне! – гласът ми трепереше, докато държах чиния с недоядената вечеря. Той дори не ме погледна. Седеше на дивана, вперен в телевизора, а майка му – госпожа Анка – вече подреждаше масата за закуска, макар да беше едва осем вечерта.

– Остави я, Ивана. Аз ще оправя всичко – каза тя с онзи тон, който ме караше да се чувствам като гостенка в собствения си дом.

Преди пет години се омъжих за Дамян. Беше топъл, усмихнат мъж, който ме караше да се смея дори в най-тежките дни. Когато се родиха близнаците ни – Любо и Лея – вярвах, че животът ни ще стане още по-красив. Но с всяка изминала година той ставаше все по-студен, все по-мълчалив. Вечерите ни се превърнаха в рутина от мълчание и напрежение.

– Защо не можеш да разбереш, че на Дамян му е тежко? Работи цял ден! – прошепна ми веднъж Анка, докато миех чиниите. – Ти трябва да го подкрепяш, не да го натоварваш с твоите проблеми.

Проблемите ми? Аз ли бях проблемът? Станах невидима за мъжа си. Всяка сутрин той излизаше рано, връщаше се късно и почти не говореше с мен. Ако кажех нещо за децата или за себе си, той въздъхваше тежко и сменяше темата.

– Мамо, защо татко не иска да играе с нас? – попита веднъж Лея с големите си кафяви очи.

– Татко е уморен, миличка – излъгах аз, а сърцето ми се сви.

Анка беше навсякъде. Решаваше какво ще ядем, как ще подредя дрехите на децата, кога ще ги водя на лекар. Дори избра училището им без да ме попита. А Дамян… той просто кимаше и се съгласяваше с всичко.

Една вечер не издържах. Седнах до него и прошепнах:

– Какво става с нас? Кога спря да ме обичаш?

Той ме погледна за първи път от седмици.

– Не знам… Просто съм изморен. Всичко ми идва в повече. Мама поне помага…

– Помага ли? Или ни разделя?

Той замълча. В този миг разбрах – между нас стоеше не само умората, а и една жена, която никога не беше приела, че синът ѝ има свой живот.

Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина аз бях виновна? Може би не бях достатъчно добра съпруга или майка? Но после виждах как Любо и Лея търсят прегръдката ми вечер, как плачат, когато между мен и Дамян избухне поредният безсмислен спор.

Една сутрин чух как Анка говори по телефона:

– Не знам какво ѝ има на Ивана. Все е недоволна… А Дамян заслужава спокойствие!

Спокойствие? А моето спокойствие? Моето място в този дом?

Реших да говоря с него открито:

– Дамяне, ако нещо не се промени, ще си тръгна. Не мога повече да живея така – казах тихо, докато децата спяха.

Той ме изгледа уплашено:

– Не можеш да го направиш… Какво ще кажат хората? Мама ще се поболее!

– А аз? Аз вече съм болна от самота!

Сълзите ми потекоха безконтролно. За първи път от години той протегна ръка към мен. Но беше късно. Вече не вярвах в обещанията му.

На следващия ден събрах багажа си и заведох децата при майка ми в Пловдив. Анка звъня десетки пъти. Дамян изпрати съобщение: „Моля те, върни се.“

Седях на леглото в детската стая и гледах как Любо и Лея спят спокойно за първи път от месеци. Чудех се дали постъпих правилно. Дали трябваше да се боря още? Или просто любовта ни беше изчезнала под тежестта на чуждите очаквания?

Понякога нощем още чувам гласа му: „Не знам… Просто съм изморен.“

Но аз също бях изморена. Изморена да бъда невидима.

Кажете ми, има ли смисъл да се борим за човек, който вече не ни вижда? Или трябва да изберем себе си и децата си пред мнението на другите?