Майчинство: Сметка или Любов? – Един сватбен подарък, който промени всичко
– Мамо, това ли е всичко? – гласът на дъщеря ми Яна проряза тишината в хола, докато държеше плика с парите, които ѝ дадохме за сватбата. Стоях срещу нея, стиснала ръцете си, а съпругът ми Георги гледаше встрани, сякаш се срамуваше и от себе си, и от мен.
В този миг сякаш целият ми живот се сви до една точка на болка. Помня как я люлеех като бебе, как ѝ връзвах плитките за първия учебен ден, как я утешавах след първата ѝ несподелена любов. А сега стоеше пред мен – красива булка, но с очи, пълни не с благодарност, а с разочарование.
– Яна, това е всичко, което можем – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Виждах как устните ѝ се свиват в тънка линия.
– Всички приятели получиха много повече от родителите си – каза тя тихо, почти през зъби. – Мислех, че поне вие ще ме подкрепите истински.
Георги се размърда неловко. – Дъще, знаеш колко ни е трудно напоследък. Кредити, сметки…
– Не искам да слушам оправдания! – прекъсна го тя. – Винаги сте били такива – все сметки, все спестявания… А аз? Аз не заслужавам ли нещо повече?
В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Не заради парите – те винаги са били малко. А заради това, че детето ми вижда в мен не майка, а касичка. Кога се случи това? Кога любовта ни стана равна на сумата в един плик?
Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Спомних си как преди години отказахме да купим скъп телефон на Яна, защото не можехме да си го позволим. Тогава тя плака цяла нощ. После – абитуриентският бал. Всички момичета с дизайнерски рокли, а ние ѝ купихме рокля от пазара. Пак беше недоволна. Винаги се стараехме да ѝ дадем най-доброто от себе си, но никога не беше достатъчно.
– Мамо… – гласът ѝ омекна малко. – Просто… Просто исках да се почувствам специална. Всички говорят как родителите им са им помогнали да започнат живота си…
Погледнах я през сълзи. – Яна, ти си най-специалното нещо в живота ми. Но любовта ни не може да се измери с пари.
Тя въздъхна тежко и излезе от стаята. Георги седна до мен и сложи ръка на рамото ми.
– Не я вини – каза тихо. – Светът вече е друг. Всички гледат кой какво има, кой колко дава…
– А ние къде сбъркахме? – прошепнах. – Възпитахме ли я така? Или просто светът я промени?
След сватбата Яна започна да ни избягва. Обаждаше се рядко, идваше само по празници и все по-често усещах хлад между нас. Сякаш една невидима стена се издигна – от банкноти и неизказани думи.
Една вечер седях сама на масата и гледах снимките от сватбата ѝ. На всички снимки Яна се усмихваше широко, но аз виждах само празнота в очите ѝ. Спомних си думите на майка ми: „Детето ти ще ти прости всичко, освен липсата на любов.“ А аз? Аз дадох цялата си любов, но явно не беше достатъчно.
Минаха месеци. Един ден Яна ми се обади разплакана:
– Мамо… Може ли да дойда при вас? Не издържам вече…
Сърцето ми подскочи от тревога.
– Разбира се! Какво се е случило?
– С Мартин се караме постоянно за пари… Той казва, че съм разглезена и че очаквам всичко наготово…
Замълчах за миг. Чувах болката ѝ, но усещах и горчивата ирония на съдбата.
– Яна, понякога животът ни учи по трудния начин… Но винаги ще имаш дом тук.
Тя дойде същата вечер – разрошена, без грим, с очи подпухнали от плач. Прегърнах я силно.
– Прости ми, мамо… Бях несправедлива към вас…
Погалих косата ѝ.
– Всички правим грешки, дете мое. Важното е да се учим от тях.
Тази нощ говорихме дълго за всичко – за мечтите ѝ, за страховете ѝ, за това какво значи да бъдеш семейство. За първи път от години усетих близостта между нас.
Но въпросът остана да виси между нас като тежък облак: Кога любовта между родители и деца стана въпрос на сметка? И има ли връщане назад?
Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или просто светът вече е друг и ние трябва да намерим нов начин да обичаме децата си?