Отмъщението на леля Лора: Между горчивината и прошката
— Не може така! — изкрещях вътрешно, докато стисках дръжката на количката в супермаркета. Беше петък следобед, а аз, Лора Иванова, отново бях сама сред рафтовете с евтини макарони и кисело мляко. Когато стигнах до касата, касиерът — едно момче на не повече от двайсет, с мазна коса и безразличен поглед — ме изгледа от глава до пети.
— Госпожо, тук не е пенсионерският клуб — подхвърли той, докато сканираше продуктите ми. Зад мен няколко човека се засмяха. Усетих как бузите ми пламват. Стиснах зъби и не казах нищо. Но отвътре нещо се пречупи.
Върнах се у дома с треперещи ръце. Апартаментът ми беше тих, прекалено тих. Синът ми, Петър, отдавна живееше със семейството си в Германия. Дъщеря ми Мария рядко се обаждаше — все нямаше време между работата и децата. Само снимките по стените ми напомняха за някога шумния ни дом.
Седнах на кухненската маса и разопаковах покупките. Всяка стъпка беше механична, но в главата ми ехтеше гласът на онзи касиер: „Тук не е пенсионерският клуб.“ Защо хората са толкова жестоки? Какво съм им направила?
На следващия ден срещнах съседката си Гинка във входа.
— Лора, какво ти е? Изглеждаш пребледняла.
— Нищо, Гинче… Просто някой ме унижи в магазина. — Гласът ми потрепери.
— Не го оставяй така! — каза тя. — Трябва да му покажеш!
Думите ѝ се забиха в мен като пирони. Прекарах нощта в мисли. Реших — няма да оставя това без последици.
В неделя сутринта се върнах в супермаркета. Стоях до касата и наблюдавах момчето. Когато видях управителя — строгият господин Димитров — го повиках настрана.
— Господин Димитров, вашият служител ме унижи пред всички. Нарече ме пенсионерка и се подигра с мен.
Лицето му се смръщи.
— Ще говоря с него, госпожо Иванова. Извинявам се за случилото се.
Усетих задоволство. На следващия ден разбрах, че момчето е уволнено. Гинка ме поздрави:
— Ето така се прави! Да знаят къде им е мястото!
Но вместо облекчение, в мен се настани празнота. Вечерта не можех да заспя. Спомних си лицето на момчето — колко беше младо, колко объркано изглеждаше, когато го видях да излиза от магазина с торба в ръка.
Дните минаваха, а аз се чувствах все по-зле. На Великден синът ми се обади по видеовръзка.
— Мамо, добре ли си? Изглеждаш уморена.
— Добре съм, Петре… Просто малко самотна.
— Защо не дойдеш при нас?
— Не мога да оставя всичко тук…
След разговора седнах до прозореца и гледах как дъждът барабани по стъклото. Спомних си младостта си — как бях горда и непреклонна, как винаги настоявах на своето. Колко пъти съм наранявала хората около себе си, без да осъзнавам?
Една вечер чух шум във входа. Излязох да видя какво става и видях същото момче — седеше на стълбите и плачеше тихо.
— Какво правиш тук? — попитах го с треперещ глас.
Той ме погледна с насълзени очи.
— Извинете, госпожо… Просто нямам къде да отида. Майка ми е болна, а аз загубих работата си заради една глупост…
Сърцето ми се сви.
— Влез вътре — казах тихо.
Седнахме в кухнята. Той разказа за трудностите си — баща му ги напуснал, майка му лежи в болница, а той работел, за да плаща сметките.
— Понякога съм груб… Не знам как да говоря с хората — призна той.
Погледнах го дълго. Видях в него не само момчето от магазина, а едно уплашено дете, което се бори със света.
— И аз не винаги съм права — казах тихо. — Понякога гордостта ни заслепява.
Тази нощ не можах да заспя. Мислех за прошката — колко е трудна, колко е необходима. На сутринта заведох момчето при господин Димитров и помолих да му даде втори шанс.
— Всички грешим — казах. — Но ако не си помагаме, какви хора сме?
Момчето получи работата си обратно. А аз… аз открих нещо ново в себе си. Прошката не е слабост — тя е сила.
Сега често го виждам в магазина. Винаги ме поздравява с усмивка.
Понякога се питам: ако не бях избрала прошката пред отмъщението, щях ли да намеря покой? Или щях да остана затворена в собствената си горчивина?
А вие как бихте постъпили? Може ли прошката да излекува раните ни или само ги прикрива?