Апартаментът на баба: Тежестта на неочакваното наследство

– Не искам да ходя там! – гласът на майка ми прониза тишината в коридора, докато държах ключовете от апартамента на баба в ръка. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Беше минал само месец, откакто баба Катя беше паднала и лекарите казаха, че вече не може да живее сама. А сега, след като завещанието беше прочетено, всички погледи се обърнаха към мен.

– Ти си най-близо до нея, Мария – каза баща ми с онзи тон, който не търпи възражение. – И апартаментът е твой. Това е справедливо.

Справедливо? Какво означава справедливост, когато става дума за семейство? Баба ми беше оставила апартамента си на мен, но с него и тежестта да се грижа за нея. Не можех да откажа – тя беше жената, която ме научи да чета, която ми шиеше рокли за първия учебен ден. Но сега тя беше сянка на себе си. Понякога ме наричаше „мамо“, друг път питаше къде е дядо, починал преди десетилетие.

Влязох в апартамента – миришеше на лавандула и стари книги. Баба седеше на дивана, гледаше през прозореца към сивия двор. Очите ѝ бяха празни, но щом ме видя, се усмихна.

– Марийче, пак ли си дошла? – попита тя тихо.

– Да, бабо. Ще остана с теб тази вечер.

Тя хвана ръката ми и я стисна силно. В този миг усетих цялата тежест на решението си. През нощта я чух да говори насън – шепнеше имена от миналото, плачеше тихо. Станах и я прегърнах. Тя се разплака на рамото ми.

На следващия ден майка ми дойде да „помогне“. Вместо това започна да подрежда шкафовете и да мърмори:

– Не може така! Трябва да я дадем в дом. Ти имаш работа, имаш живот! Как ще се справиш?

– Това е мой избор – отвърнах твърдо, макар че вътре умирах от страх.

– Избор? – изсмя се тя горчиво. – Всички знаем защо баба ти ти остави апартамента. Защото знаеше, че ще се чувстваш виновна да я оставиш сама!

Тези думи ме пронизаха като нож. Вечерта седях до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се дали наистина съм заслужила това наследство или просто съм попаднала в капан от очаквания и вина.

Дните минаваха в рутина: сутрин сменях памперса на баба, хранех я, после тичах на работа. Вечер се връщах уморена и намирах майка ми да рови из вещите ѝ.

– Ще продадеш ли апартамента? – попита веднъж брат ми Петър по телефона. – Можем да разделим парите.

– Не съм го решила още – казах тихо.

– Не бъди глупава! Това е шансът ти да започнеш нов живот.

Но какъв нов живот? Всеки път, когато погледнех баба в очите, виждах цялото си детство – разказите ѝ за войната, за любовта ѝ с дядо, за трудните години в Пловдив. Не можех да я изоставя.

Една вечер баба ме попита:

– Марийче, ти щастлива ли си?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Бях ли щастлива? Или просто изпълнявах дълга си?

Семейните скандали се засилиха. Майка ми настояваше да потърся помощ – социални работници или дом за стари хора. Петър идваше само когато имаше нужда от пари или документи за наследството.

Една сутрин намерих баба на пода в кухнята. Беше паднала през нощта и не можеше да стане. Извиках линейка, а докато чакахме, тя ме хвана за ръката:

– Не ме оставяй тук сама…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Когато лекарите я взеха, майка ми пристигна и започна да крещи:

– Това е последният път! Аз повече няма да се занимавам! Или я водиш в дом, или оставаш без подкрепата ни!

Стоях в коридора на болницата и усещах как светът ми се разпада. Баба беше всичко, което имах от миналото си. Но цената беше твърде висока – загубих приятели, работата ми страдаше, а семейството ми се разпадаше пред очите ми.

След седмица баба се върна у дома. Беше още по-слаба и объркана. Вечерта седнах до нея и ѝ прочетох любимата ѝ книга – „Под игото“. Тя се усмихна и прошепна:

– Благодаря ти, Марийче…

В този миг разбрах: любовта не е само грижа или жертва. Тя е изборът да останеш до някого, дори когато всички други си тръгват.

Сега стоя сама в апартамента на баба. Тя вече не е тук – замина си тихо една сутрин през зимата. Апартаментът е мой, но е празен без нейното присъствие.

Понякога се чудя: заслужаваше ли си всичко това? Дали направих правилния избор? Или просто повторих грешките на поколенията преди мен?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да изберете дълга пред себе си или себе си пред дълга?