Сляпа за предателството му – докато не паднах на улицата и разбрах кой наистина е до мен

– Не ме лъжи, Даниеле! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на чантата така силно, че кокалчетата ми побеляха. Стояхме в коридора на нашия апартамент в Люлин, а той отново се опитваше да ми обясни защо е закъснял. Мирисът на чужд парфюм още се носеше около якето му.

– Моля те, Мария, не започвай пак… Просто имаше работа в офиса – отвърна той, без да ме погледне в очите. Знаех, че лъже. От години го знаех. Но всеки път си повтарях, че го правя заради децата – заради Ива и малкия Петър. Не исках да им отнема семейството, не исках да ги карам да избират между двама родители.

Вечерите ни бяха изпълнени с мълчание. Сядахме на масата, аз сервирах супа, а той ровеше в телефона си. Децата усещаха напрежението, но никога не питаха. Само Ива веднъж прошепна: „Мамо, защо тате винаги е тъжен?“ Не знаех какво да ѝ кажа.

С времето започнах да се чувствам като призрак в собствения си дом. Работех като учителка в близкото училище, а вечер се прибирах и готвех, чистех, перях. Даниел все по-рядко се прибираше навреме. Понякога не идваше изобщо. Веднъж намерих бележка в джоба му: „Благодаря за прекрасната вечер! – Ели“. Сърцето ми се сви, но я скрих дълбоко в шкафа с чорапите и си забраних да мисля за това.

Майка ми често ми казваше: „Марийче, не търпи! Животът е един.“ Но аз не можех да я послушам. Страхувах се от самотата, от клюките на съседките, от това какво ще кажат родителите му – хората от малкия град, които винаги са ме гледали с недоверие.

Една студена февруарска вечер всичко се промени. Бях излязла до магазина за хляб и мляко. Тротоарът беше заледен, а мислите ми препускаха – дали Даниел пак ще закъснее, дали Ива е написала домашното си… Изведнъж кракът ми поднесе и паднах тежко на земята. Усетих остра болка в глезена и главата ми се удари в бордюра.

Хората минаваха покрай мен, някои поглеждаха любопитно, други ускоряваха крачка. Само една жена – непозната, с червено яке – се спря и ми помогна да стана.

– Добре ли сте? – попита тя загрижено.

– Не знам… Мисля, че не мога да стъпя на крака си – прошепнах през сълзи.

Тя извика линейка и остана с мен до пристигането ѝ. В болницата лекарите казаха, че имам счупен глезен и ще трябва да остана няколко дни под наблюдение. Опитах се да се обадя на Даниел – телефонът му беше изключен.

Първата нощ в болницата беше най-самотната в живота ми. Гледах тавана и се чудех какво ще стане с децата. На сутринта дойде майка ми – разтревожена, с торба домашни курабийки и топъл шал.

– Къде е Даниел? – попита тя тихо.

– Не знам… не отговаря – отвърнах аз и очите ми се напълниха със сълзи.

Тя въздъхна тежко и ме прегърна.

– Винаги ще съм до теб, Марийче. Но трябва да решиш какво искаш от живота си.

Децата дойдоха следобед с баба си. Ива ме прегърна силно:

– Мамо, кога ще се прибереш?

– Скоро, миличка… – усмихнах се през болката.

Даниел дойде чак на третия ден. Влезе в стаята с букет карамфили и виновна усмивка.

– Извинявай… Бях много зает – каза той и седна на ръба на леглото.

– Зает с кого? – попитах тихо.

Той замълча. За първи път не отрече. Просто седеше там, гледаше ръцете си и мълчеше.

В този момент разбрах колко съм сама. Колко години съм жертвала себе си за един човек, който не ме обича. Колко съм се страхувала от самотата, а всъщност съм живяла в нея през цялото време.

След изписването се прибрах при майка ми. Тя пое грижите за децата, докато аз се възстановявах. Даниел идваше рядко – носеше шоколади на децата и избягваше да говори с мен. Една вечер седнахме на масата само двамата.

– Мария… Може би е време да поговорим сериозно – започна той.

– Да, време е – отвърнах аз твърдо.

Говорихме дълго. За годините лъжи, за болката, за децата. Той призна всичко – че има друга жена отдавна, че не знае какво иска от живота си.

– Не мога повече така – казах му аз. – Искам развод.

Той кимна без съпротива. Може би дори почувства облекчение.

Минаха месеци. Беше трудно – съдебни дела, разговори с децата, погледите на съседките. Но постепенно започнах да усещам свобода. Започнах да излизам повече с приятелки, върнах си усмивката в училище. Майка ми беше до мен във всяка стъпка.

Понякога вечер стоя сама на балкона и гледам светлините на града. Мисля си колко лесно е човек да изгуби себе си в името на другите. Колко често жените като мен търпят заради „доброто на семейството“, а всъщност забравят кое е доброто за тях самите.

Сега знам: по-добре сама и истинска, отколкото с някого и в лъжа.

А вие? Колко дълго бихте търпели предателство? Струва ли си да жертваш себе си заради чуждото щастие?