Апартамент на хартия, любов в сърцето: Как изгубих дъщеря си заради внучката

– Не мога да повярвам, че го направи, мамо! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше срещу мен в хола, стиснала чантата си така, сякаш тя беше последното ѝ убежище. – Как можа да ми причиниш това?

Сърцето ми се сви. Думите ѝ ме пронизаха по-дълбоко от всяка болест, която някога съм преживявала. Погледнах към Лилия, моята внучка, която стоеше неловко до прозореца, с поглед вперен в пода. Беше на двадесет и две – млада, объркана, търсеща своето място в живота. Винаги съм вярвала, че тя има нужда от подкрепа, че аз мога да ѝ я дам.

– Мария, моля те… – прошепнах. – Направих го за Лилия. Тя има нужда от сигурност. Ти имаш свой дом, семейство…

– Не разбираш! – прекъсна ме тя. – Това не е просто апартамент! Това е нашият дом! Тук израснах, тук са всичките ми спомени! Как можа да го дадеш на нея, без дори да ме попиташ?

Тишината се разля между нас като студен дъжд. Чувах само тиктакането на стария стенен часовник и тежкото си дишане. В този момент осъзнах колко крехки са нишките, които държат едно семейство заедно.

Преди година взех решение, което вярвах, че е правилно. След смъртта на съпруга ми останах сама в големия апартамент в центъра на София. Мария рядко идваше – работата ѝ като лекарка я държеше далеч, а и семейството ѝ беше приоритет. Лилия обаче често ме посещаваше – носеше ми хляб от фурната, помагаше с пазаруването, слушаше историите ми за миналото. Виждах в нея себе си – млада, борбена, но и уязвима.

Една вечер Лилия дойде разплакана. Беше скъсала с приятеля си и нямаше къде да отиде. Прегърнах я и тогава реших: ще прехвърля апартамента на нейно име. Исках да ѝ дам сигурност, да знае, че винаги ще има покрив над главата си.

Не казах нищо на Мария. Мислех си, че ще разбере – че ще се радва за дъщеря си. Но когато разбра от нотариуса, избухна буря.

– Ти избра нея пред мен! – крещеше Мария по телефона. – Винаги си я глезила повече! А аз? Аз съм ти дъщеря!

Опитвах се да ѝ обясня, но думите ми се губеха в гнева ѝ. Спря да ми звъни. На рождения ми ден не дойде. Коледа прекарах сама с Лилия – празник без смях и топлина.

Съседките започнаха да шушукат:
– Видя ли я Невена? Дъщеря ѝ не идва вече…
– Пари ли са се скарали? Или заради онзи апартамент?

Всяка сутрин гледах през прозореца с надежда да видя Мария на улицата. Понякога я виждах как бърза към болницата – винаги сама, винаги забързана. Опитах няколко пъти да ѝ звънна:
– Моля те, Мария, нека поговорим…
– Няма какво да говорим! – отсече тя и затвори.

Лилия се опитваше да запълни празнотата:
– Бабо, не се обвинявай. Мама ще ти прости.
Но аз виждах болката и в нейните очи. Знаеше, че е причината за разрива между мен и майка ѝ.

Една вечер седяхме на масата и Лилия прошепна:
– Може би трябваше да говориш с мама преди да решиш…
Погледнах я и усетих как сълзите напират.
– Може би… Но вече е късно.

Дните се нижеха бавно. Апартаментът стана по-тих от всякога. Понякога чувах стъпки по стълбите и се надявах това да е Мария. Но никога не беше тя.

Един следобед получих писмо. Почеркът беше нейният:
„Мамо,
Не мога да приема това, което направи. Чувствам се предадена и изоставена. Не знам дали някога ще мога да ти простя.
Мария“

Седях дълго с писмото в ръце. Спомних си как я държах за ръка първия ден в училище, как плакахме заедно когато баща ѝ почина, как се смеехме на глупавите сериали вечер.

Сега между нас имаше пропаст.

Мина още една година. Лилия завърши университета и започна работа като учителка. Радвах се за нея, но радостта беше горчива. На Великден реших да отида при Мария в болницата.

Стоях пред вратата на кабинета ѝ с букет лалета в ръка. Сърцето ми блъскаше лудо.
– Мамо? – чу се гласът ѝ зад мен.
Обърнах се бавно. Тя стоеше там – по-слаба, по-уморена от преди.
– Мария… Моля те…
Тя ме погледна дълго без да каже нищо. После просто мина покрай мен и затвори вратата след себе си.

Върнах се у дома със свито сърце.

Сега седя сама в хола и гледам снимките по стената – усмихнати лица от миналото, щастливи моменти, които вече не мога да върна.

Питам се: заслужаваше ли си? Дали една добра постъпка към внучката ми струваше загубата на дъщеря ми? Може ли някога семейството ни отново да бъде цяло?

А вие какво бихте направили на мое място? Простихте ли на близък човек заради наследство или бихте избрали друго?