Спрях да помагам финансово на дъщеря си – сега не виждам внука си. Бях ли само портфейл за нея?

— Мамо, пак ли ще започваш с тези въпроси? — гласът на дъщеря ми Виктория трепери от раздразнение, докато държи телефона на високоговорител. — Казах ти, че сега нямаме време.

Стоя до прозореца в малката си кухня в Люлин, стискам чашата с чай и усещам как ръцете ми леко треперят. Навън вали ситен дъжд, а аз гледам към детската площадка, където преди година водех малкия Калоян. Сега не съм го виждала от месеци.

— Вики, просто исках да попитам как е Калоян… — гласът ми е тих, почти шепот. — Много ми липсва.

— Добре е! — прекъсва ме тя рязко. — Но ти знаеш, че сега не можем да се виждаме толкова често. И аз имам свои проблеми.

— Ако има нещо, което мога да направя… — опитвам се да предложа помощ, макар че знам колко малко мога вече.

— Мамо, ти вече не можеш да ми помогнеш с нищо! — изстрелва тя и затваря телефона.

Сядам тежко на стола и усещам как сълзите напират. Спомням си всички онези години, когато работех на две места — като санитарка в болницата и като чистачка в един офис — само и само да може Виктория да учи в Софийския университет. Спомням си как ѝ купувах нови дрехи, докато аз носех едни и същи обувки три зими подред. Как ѝ давах последните си пари за екскурзии, за уроци по английски, за всичко, което поискаше.

Когато се роди Калоян, бях най-щастливата баба на света. Помагах им с всичко — гледах го, докато Виктория работеше, носех им храна, плащах сметките им, когато зет ми остана без работа. Не съм се оплаквала нито веднъж. Но миналата година се разболях сериозно. Операция на жлъчката, после дълго възстановяване. Пенсията ми не стига за лекарства и сметки, камо ли за помощ на Виктория.

Оттогава тя все по-рядко ми звъни. В началото идваше с Калоян веднъж месечно, после спря изобщо. Писах ѝ съобщения: „Моля те, доведи го, толкова ми липсва.“ Отговорът беше кратък: „Нямаме време.“

Една вечер през март не издържах и отидох до тяхната панелка в Младост. Звъннах на вратата. Калоян се провикна: „Бабо!“ и се хвърли към мен. Виктория го дръпна за ръката:

— Калояне, върни се вътре! — каза строго тя и ме погледна студено. — Мамо, не е удобно сега.

— Само за малко… — прошепнах аз.

— Не можем да си позволим повече разходи — каза тя тихо, но твърдо. — Ти вече не ни помагаш. Не разбираш ли?

Стоях пред вратата като просяк. Срамът ме заля като студен душ. Върнах се у дома с празни ръце и още по-празно сърце.

Минаха месеци. Никой не ме потърси за рождения ми ден. Калоян навърши шест години през юни — видях снимки във Фейсбук, но не бях поканена. Писах на Виктория: „Обичам ви.“ Тя не отговори.

Съседката ми леля Мария ме пита:

— Защо не идват вече при теб? Какво стана?

— Не знам… може би съм направила нещо лошо — отвръщам аз и усещам как гласът ми се пречупва.

— Ти си им дала всичко! — възмущава се тя. — Децата днес са неблагодарни!

Но аз не мога да я обвинявам напълно. Може би сама съм я научила така — винаги да разчита на мен, винаги да получава помощ безусловно. Може би съм сгрешила някъде по пътя.

Вечерите са най-тежки. Седя сама пред телевизора и гледам стари снимки: Виктория като малка с плитки; първият учебен ден; Калоян като бебе в ръцете ми. Понякога си представям как звъни телефонът:

— Мамо, прости ми… — но това е само мечта.

Веднъж написах писмо до Виктория:

„Дъще, знам, че времената са трудни. Знам, че ти е тежко сама с Калоян и работата ти. Но аз съм твоята майка и винаги ще те обичам, дори когато нямам какво да ти дам освен обичта си. Моля те, не ме лишавай от внука ми.“

Не получих отговор.

Понякога си мисля: ако утре ме няма, кой ще разкаже на Калоян за всички приказки, които му четях? Кой ще му покаже как се правят мекици сутрин? Кой ще му разкаже за дядо му?

Съседите казват: „Трябва да си по-строга! Да ѝ кажеш истината!“ Но каква истина? Че съм сама? Че сърцето ми се къса от болка?

Веднъж срещнах Виктория случайно в магазина. Тя беше с Калоян. Опитах се да го прегърна, но тя го дръпна:

— Не е моментът! — каза тя студено.

Погледнах я в очите:

— Вики… защо така? Аз съм ти майка…

Тя сведе поглед:

— Не разбираш… Всичко е толкова трудно…

— За всички ни е трудно — отвърнах аз тихо.

Тя замълча и тръгна бързо към касата.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът се стича по стъклото като сълзи по бузите ми. Питам се: бях ли само портфейл за собственото си дете? Или любовта ми някога ще ѝ липсва така, както на мен липсва нейното присъствие?

Кажете ми… Кога една майка престава да бъде нужна? И има ли прошка за такава самота?