„Само е племенник, ще намериш още един сандвич за него“ – Как една молба преобърна всичко

– Мариана, само е племенник, ще намериш още един сандвич за него, нали? – гласът на сестра ми Елица звънна в слушалката, докато аз вече бях на ръба на търпението си. Беше вторник вечер, а аз се прибирах от работа, изморена и гладна. В хладилника имаше точно два сандвича – един за мен и един за дъщеря ми Ани. Но Елица настояваше да гледам нейния син, Сашко, „само за малко“, докато тя „уреди нещо важно“.

Сашко беше на шест – палав, шумен и винаги гладен. Вече трети път тази седмица го гледах след работа. Ани ме гледаше с онзи тъжен поглед, когато й казах, че ще делим вечерята си с братовчед й. „Мамо, пак ли?“, прошепна тя. Сърцето ми се сви. Знаех, че не е честно към нея, но как да откажа на сестра си? В нашето семейство така беше прието – помагаме си, без да питаме много.

Докато Сашко тичаше из хола и разливаше сок по килима, аз се опитвах да събера сили. Телефонът ми вибрираше непрекъснато – Елица пишеше: „Ще се забавя още малко, извинявай!“. Погледнах към Ани, която мълчаливо подреждаше учебниците си на масата. В този момент усетих как напрежението в мен прелива.

– Ели, не мога повече така! – написах й ядосано съобщение. – Това не е честно нито към мен, нито към Ани. Ти си майка на Сашко, не аз!

Тя не отговори веднага. Когато най-накрая се появи към десет вечерта, беше усмихната и сякаш нищо не се е случило.

– Много ти благодаря, Мари! Знаеш колко много разчитам на теб! – прегърна ме набързо и грабна Сашко.

– Ели, трябва да поговорим – казах тихо, но твърдо.

Тя ме погледна изненадано:

– Какво има? Нали сме семейство? Ти винаги си била до мен…

– Да, но това вече не е помощ. Това е навик. Ти разчиташ на мен за всичко и забравяш, че и аз имам дете и нужди.

Елица се намръщи:

– Мислех, че можеш да ми помогнеш. Не знаеш колко ми е трудно сама…

– А ти знаеш ли колко ми е трудно на мен? – гласът ми трепереше. – Аз съм сама с Ани от години. Работя по цял ден, прибирам се уморена и пак трябва да се грижа за всички. Кога някой ще се погрижи за мен?

Настъпи тягостно мълчание. Сашко вече спеше в ръцете й. Елица само въздъхна и си тръгна без да каже нищо повече.

На следващия ден телефонът ми остана тих. Нямаше съобщения от нея. Чувствах се виновна и облекчена едновременно. Ани беше по-спокойна вечерта – вечеряхме само двете и за първи път от седмици тя ми разказа какво се е случило в училище.

Но вината не ме оставяше на мира. В главата ми кънтяха думите на майка ни: „Семейството е най-важно!“. Винаги съм вярвала в това. Но кога семейството започва да те задушава?

След няколко дни Елица ми звънна:

– Мариана… извинявай за онази вечер. Не осъзнавах колко много ти тежи всичко това.

– И аз съжалявам, че избухнах така – казах тихо. – Просто… имам нужда от помощ понякога.

– Ще се опитам да не те натоварвам повече – обеща тя.

Но нещата вече не бяха същите. Започнахме да си говорим по-рядко. Майка ни се опита да ни помири:

– Не се карайте за глупости! Животът е кратък…

Но аз вече бях различна. Научих се да казвам „не“, макар че всеки път ме болеше. Ани беше по-щастлива – имаше повече време с мен и по-малко напрежение у дома.

Понякога се чудя дали постъпих правилно. Дали не предадох сестра си? Или просто най-накрая защитих себе си и дъщеря си?

Кажете ми… Кога помощта към близките преминава границата и започва да вреди? Колко дълго можем да носим чуждите тежести без да загубим себе си?