„Ако искаш да взимаш решения, върни се в собствения си дом“ – Историята на една свекърва

„Ако искаш да взимаш решения, върни се в собствения си дом!“ – думите на Мария още кънтят в ушите ми. Стоях в кухнята им, с ръце, треперещи от гняв и обида, докато синът ми Петър се опитваше да изглади ситуацията. Не помня кога последно съм се чувствала толкова ненужна, толкова излишна в собствения си живот.

Всичко започна сутринта на рождения ми ден. Станах рано, както винаги, направих си кафе и седнах до прозореца. Погледнах към празната маса – нямаше кой да ми каже „Честит рожден ден“, нямаше кой да ме прегърне. Откакто почина съпругът ми, домът ни е тих като гробница. Синът ми Петър живее с жена си Мария и малката им дъщеря Виктория в другия край на София. Рядко се виждаме – все са заети, все нещо има.

Реших да не се самосъжалявам. Облякох най-хубавата си рокля, купих си малка торта и бутилка червено вино. Щях да празнувам сама, но с достойнство. Тъкмо подреждах масата, когато телефонът звънна.

– Мамо! – чу се гласът на Петър. – Честит рожден ден! Защо не каза, че ще празнуваш сама? Ела у нас! Мария ще направи вечеря, Виктория те чака.

Колебах се. Знаех, че Мария не обича изненади, още по-малко моята компания без предварителна уговорка. Но копнежът да видя внучката си надделя.

Когато пристигнах, Мария ме посрещна с хладна усмивка.

– Здравейте, госпожо Иванова. Не знаех, че ще идвате.

– Петър ме покани – отвърнах тихо.

Виктория се хвърли в прегръдките ми и за миг забравих всичко лошо. Но още докато вечеряхме, напрежението се усещаше във въздуха. Мария мълчеше, а Петър се опитваше да поддържа разговор.

– Мамо, разкажи на Вики как си празнувала като малка! – каза той.

Започнах да разказвам за времето, когато цялото семейство се събираше около масата, как баба ми правеше баница с късмети и как всички пеехме песни. Виктория слушаше с широко отворени очи.

– Може ли и ние да направим такава баница? – попита тя.

– Не е нужно да променяме традициите си – намеси се Мария рязко. – В нашето семейство имаме други обичаи.

Петър я погледна укорително, но тя не отстъпи.

– Мамо, може би друг път ще направим баница – каза той тихо.

Усетих как гърлото ми се стяга. Опитах се да не показвам колко ме боли. След вечерята предложих да помогна с почистването.

– Не е нужно – каза Мария студено. – Аз ще се справя.

Останах сама в хола с Виктория. Тя ме прегърна и прошепна:

– Бабо, обичам те.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Когато Мария се върна, попитах:

– Мога ли да остана още малко при Вики?

– Вече е късно – отвърна тя. – Утре е на училище.

Петър ме изпрати до вратата. Видях колко му е неудобно.

– Мамо… извини Мария. Просто е уморена…

Погледнах го право в очите:

– Петре, аз съм ти майка. Не искам да ви преча. Но понякога имам нужда да бъда част от живота ви.

Той замълча за миг.

– Знам… Ще говоря с нея…

Тръгнах към асансьора със свито сърце. На стълбището чух как Мария казва на Петър:

– Ако майка ти иска да взима решения тук, нека се върне в собствения си дом!

Сълзите най-сетне потекоха по бузите ми. Върнах се у дома и седнах пред празната торта. Запалих свещичката сама и си пожелах само едно: някой ден да бъда отново нужна на семейството си.

Цяла нощ не мигнах. В главата ми се въртяха думите на Мария. Дали наистина съм излишна? Дали мястото на една свекърва е винаги встрани? Или просто времената са такива и младите вече не ценят старите?

Понякога се чудя: Кога семейството престана да бъде дом за всички? И дали някога ще намеря отново своето място сред тях?