Когато родителите си отидат, ще съжаляваш: Молбата на една съпруга

– Не искам да ги виждам! – гласът на Иван отекна в малката ни кухня, докато аз държах поканите за сватбата ни в ръце. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми се свиваше. Беше пролет, а аз мечтаех за топъл, сплотен празник, но вместо това между нас се издигна стена.

– Иван, това са твоите родители… – прошепнах, сякаш ако говоря по-тихо, думите ми ще бъдат по-лесни за преглъщане.

– Не ме интересува! След всичко, което направиха… Не заслужават да бъдат част от живота ми. – Очите му бяха пълни с болка и гняв.

Тогава не разбирах напълно. Знаех само, че преди години между тях се беше случило нещо лошо – скандали за пари, обиди, които не можеш да върнеш назад. Но не можех да приема, че човек може да изтрие родителите си така лесно. В нашето семейство, в Пловдив, дори когато се карахме, винаги се събирахме на масата и си прощавахме. За мен това беше немислимо.

Сватбата ни мина без тях. Майка му и баща му не получиха покана. Снимките от онзи ден са красиви, но когато ги гледам, винаги усещам празно място до Иван. Празнота, която с времето ставаше все по-осезаема.

Минаха години. Родихме дъщеря – Мария. Тя растеше без баба и дядо от страна на баща си. Питаше ме защо никога не ги вижда. Аз й казвах: „Те живеят далеч“, но истината беше друга. Истината беше в очите на Иван – очи, които се изпълваха с вина всеки път, когато Мария попиташе за тях.

Една вечер, когато Мария вече спеше, седнах до Иван на дивана. Той гледаше телевизора без да го вижда.

– Мислиш ли понякога за тях? – попитах тихо.

Той не отговори веднага. После въздъхна тежко:

– Понякога… но после си спомням всичко и ми става още по-тежко.

– Може би трябва да им дадеш шанс… За Мария. За нас.

– Не разбираш… – прошепна той и стана рязко. – Те ме предадоха! Оставиха ме сам, когато имах най-голяма нужда от тях!

Не знаех какво да кажа. Болката му беше истинска. Но и моето сърце страдаше – заради него, заради Мария, заради всички пропуснати моменти.

С времето Иван стана по-затворен. Работеше много, прибираше се късно. Вечерите ни бяха тихи и напрегнати. Понякога усещах как тежестта на миналото го смазва.

Един ден получихме писмо. Беше от майка му – баба Катя. Почеркът й беше разкривен:

„Иване, знам, че не искаш да говориш с нас. Но аз съм болна. Моля те, ела поне веднъж. Искам да видя внучката си.“

Дадох му писмото без думи. Той го прочете и го остави на масата. През нощта го чух да плаче в банята.

На следващата сутрин го попитах:

– Ще отидем ли?

– Не знам… – каза той с пресипнал глас.

Дните минаваха в напрежение. Аз се чувствах безсилна. Гледах как Иван се разкъсва между гордостта и болката си.

Една вечер Мария дойде при мен с рисунка – нарисувала беше семейство с баба и дядо.

– Мамо, защо нямам баба Катя? Всички в детската градина имат…

Сълзите ми потекоха сами. Прегърнах я силно и й обещах:

– Ще опитаме да я видим, мила моя.

Събрах смелост и отидох при Иван:

– Трябва да направиш нещо. Ако не за себе си, то поне за Мария…

Той ме гледа дълго, после кимна бавно:

– Добре… Ще опитам.

Пътувахме до малкото село край Асеновград, където живееха родителите му. Къщата беше стара, дворът обрасъл с бурени. На прага ни посрещна възрастна жена с побеляла коса и уморени очи – баба Катя.

Мария се хвърли в прегръдките й без колебание. Иван стоеше като вкопан.

– Здравей, мамо… – прошепна той най-накрая.

Катя се разплака и го прегърна силно:

– Прости ми, сине… Моля те…

В този момент видях как тежестта пада от раменете на Иван. Сълзите му се смесиха със сълзите на майка му.

Останахме няколко дни при тях. Говорихме много – за миналото, за грешките, за пропуснатите години. Иван и баща му си простиха след дълъг разговор до късно през нощта.

Когато си тръгвахме, Катя ни изпрати с буркан сладко от смокини и думите:

– Не чакайте пак толкова дълго…

В колата Иван мълчеше дълго. После прошепна:

– Благодаря ти… Ако не беше ти…

Погледнах го със сълзи в очите:

– Семейството е всичко, Иване. Никога не е късно да простиш.

Сега често ходим при тях. Мария има баба и дядо, а домът ни е по-топъл от всякога.

Понякога се питам: Колко семейства още живеят с тази болка? Колко хора ще чакат твърде дълго да простят? А ти… би ли намерил сили да простиш?