Синът ми разби нашето семейство — ще мога ли някога да му простя?

— Как можа, Викторе? Как можа да оставиш Мария и децата? — думите ми излязоха като вик, който отекна в малката кухня на панелката ни в Люлин. Виктор стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, погледът му вперен в пода. Беше дошъл да ми каже, че ще се мести при новата си приятелка — Десислава. Близнаците — Ани и Мартин — бяха само на осем месеца тогава.

— Мамо, не разбираш… — прошепна той. — Не мога повече така. С Мария всичко беше свършило отдавна.

— Не можеш да говориш така! Тя ти роди две деца! — сълзите ми се стичаха по бузите, а гласът ми трепереше от гняв и болка.

Това беше началото на края. От този ден нататък нищо не беше същото. Мария идваше често при мен, плачеше на рамото ми, а аз се опитвах да я утеша, макар че самата аз имах нужда от утеха. Бях разкъсана между майчината любов към Виктор и съчувствието към снаха си. Всяка вечер се молех на Бог да ми даде сили да простя, но не можех.

Съседките ме гледаха със съжаление. В магазина шепнеха зад гърба ми: „Видя ли я? Синът ѝ остави жена си заради някаква друга…“ Дори сестра ми Лилия веднъж ми каза:

— Не го вини толкова. Младите са различни днес.

Но как да не го виня? Как да приема Десислава, която дори не се опита да се запознае с мен? Която гледаше на Виктор като на трофей?

Празниците станаха кошмар. Коледа — разделени. Аз с Мария и децата, Виктор с Десислава и нейните родители. На Великден близнаците питаха:

— Бабо, защо тати не идва при нас?

Какво да им кажа? Че баща им избра друга жена пред тяхната майка? Че баба им не може да прости?

Веднъж Мария дойде разплакана:

— Не мога повече, мамо Елена. Чувствам се сама. Всички ме гледат като жертва.

Прегърнах я силно и ѝ казах:

— Ти не си жертва. Ти си силна жена. За децата трябва да си силна.

Но нощем, когато останех сама, се питах: „А аз? Аз силна ли съм?“

Виктор започна да идва все по-рядко. Когато идваше, носеше подаръци на децата и се опитваше да говори с мен:

— Мамо, моля те, опитай се да разбереш…

— Какво да разбера? Че си разбил семейството си? Че си наранил всички около себе си?

Той мълчеше. Виждах болката в очите му, но не можех да я приема за извинение.

Една вечер получих обаждане от Мария:

— Мамо Елена, Мартин има температура. Не знам какво да правя.

Отидох веднага. Детето гореше. Прекарах нощта до леглото му, държах ръчичката му и се молех да оздравее. Виктор не се обади дори веднъж.

На следващия ден го потърсих:

— Синът ти беше болен цяла нощ! Къде беше?

— Деси имаше рожден ден… — каза тихо той.

Тогава за първи път го ударих по лицето. Ръката ми трепереше, а сърцето ми се късаше.

— Ти вече не си моят син! — изкрещях.

След този ден не го видях месеци наред. Децата растяха без баща си. Мария започна работа като учителка в детската градина до блока ни. Аз гледах близнаците следобедите. Животът ни стана рутина от болка и оцеляване.

Една сутрин получих писмо от Виктор. Пишеше: „Мамо, липсвате ми всички. Знам, че сгреших. Но обичам Деси и искам да бъда щастлив. Моля те, прости ми.“

Седях с писмото в ръка и плаках дълго. Спомних си малкия Виктор — как тичаше по двора на баба си в Пловдив, как ме прегръщаше силно след всяко падане.

Мога ли да простя? Мога ли да приема избора му?

С времето започнах да усещам празнина в себе си. Децата растяха, Мария се справяше все по-добре, но аз оставах заклещена в миналото. Веднъж Ани ме попита:

— Бабо, защо винаги си тъжна?

Не знаех какво да ѝ отговоря.

Един ден срещнах Виктор случайно пред блока. Изглеждаше уморен и по-стар.

— Мамо… — започна той.

Погледнах го дълго. Видях в очите му болка и вина.

— Знаеш ли — казах тихо — понякога най-трудното е да простиш на тези, които обичаш най-много.

Той кимна и тръгна бавно надолу по улицата.

Сега седя сама в кухнята и пиша тези редове. Сърцето ми още е пълно с болка и въпроси.

Мога ли някога да простя на сина си? Или ще остана завинаги затворена в тази рана?

А вие бихте ли простили на своето дете? Какво означава прошката за една майка?