Да дадем ли дома си на дъщеря ни и нейния годеник? История за любов, жертви и семейни дилеми

– Мамо, моля те, нека поне помислете! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен в хола, стиснала ръката на Петър, годеника си, който гледаше в пода, сякаш се срамуваше от самата молба.

В този момент времето спря. Чувах само биенето на сърцето си и далечния шум от телевизора в съседната стая. Дванадесет години… Дванадесет години строяхме този дом с Иван. Всяка тухла, всяка плочка, всяко дърво в градината беше част от нашата любов и нашите мечти за старините. А сега дъщеря ни искаше да ѝ го дадем. Просто така.

– Мария, ти знаеш колко ни струваше този дом – прошепнах едва чуто. – Това е всичко, което имаме.

– Мамо, разбирам, но ние с Петър нямаме друг шанс. Апартаментите са безумно скъпи, а банките не дават кредити на млади хора като нас. Тук можем да започнем живота си заедно. Моля те!

Иван стоеше до прозореца и мълчеше. Знаех, че в него бушува буря. Той винаги е бил по-строгият, по-рационалният от двама ни. Но и той обичаше Мария до болка.

– Не можем просто да се изнесем – каза той накрая с дрезгав глас. – Къде ще отидем? На село при майка ми? Или ще живеем под наем на стари години?

Мария се разплака. Петър я прегърна неловко.

– Не искаме да ви изгоним – каза той тихо. – Можем да живеем заедно, поне докато се оправим финансово.

Погледнах Иван. В очите му видях болка и гордост. Този дом беше неговата крепост, неговият живот. А сега трябваше да го сподели или дори да се раздели с него.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което сме преживели тук – първата Коледа с Мария, когато беше още бебе; как засадихме черешата в двора; как ремонтирахме покрива след голямата буря преди пет години. Всичко това беше част от нас.

Но виждах и Мария – нашето дете, което се бори да започне живота си в тази трудна страна, където младите хора нямат шанс без помощ от родителите си. Спомних си как ние самите някога разчитахме на помощта на моите родители, когато започвахме от нулата в малкия апартамент в Люлин.

На сутринта Иван вече беше станал и седеше мълчаливо на масата с чаша кафе.

– Какво ще правим? – попитах тихо.

– Не знам – отвърна той. – Ако им дадем дома, губим всичко. Ако не им дадем, може би ще ги загубим тях.

Тези думи ме пронизаха като нож. Семейството ни винаги е било най-важното нещо за мен. Но какво значи семейство? Да жертваш себе си за децата си? Или да ги научиш да се борят сами?

Мария дойде следобед сама. Очите ѝ бяха подпухнали.

– Мамо… татко… ако не можете, ще разбера – каза тя тихо. – Просто… толкова много искам да имам дом, както вие някога сте имали шанс.

Прегърнах я силно. Усетих колко е крехка и уплашена.

– Ще помислим – казах ѝ. – Но трябва да разбереш и нас.

Вечерта седнахме тримата около масата. Иван мълча дълго, после заговори:

– Мария, ние те обичаме повече от всичко. Но този дом е нашият живот. Не можем просто да го дадем. Можем да ти помогнем с пари за първоначална вноска или да живеете тук временно, докато стъпите на краката си. Но не можем да се откажем напълно от него.

Мария избухна:

– Вие мислите само за себе си! Всички приятели вече имат апартаменти от родителите си! Само аз ли трябва да страдам?

Петър я хвана за ръката:

– Недей така… Те са прави…

– Не! – извика тя през сълзи. – Никога няма да ме разберете!

Изтича навън и трясна вратата. Седяхме в тишина дълго време.

– Може би сбъркахме някъде – прошепнах аз.

– Не сме сбъркали – каза Иван твърдо. – Просто времената са други.

Дните минаваха тежко. Мария не се обаждаше. С Петър говорихме по телефона – той беше по-умерен, разбираше ни, но не можеше да я убеди да прости.

Всяка вечер гледах снимките по стените – Мария като малка, първият ѝ учебен ден, абитуриентският бал… Сърцето ми се късаше.

Една сутрин тя дойде неочаквано. Беше сама и изглеждаше по-спокойна.

– Мамо… татко… извинявайте – каза тихо. – Бях несправедлива към вас. Знам колко ви е трудно. Ще се оправим някак сами.

Прегърнах я през сълзи.

– Винаги ще сме до теб – казах ѝ. – Просто не можем да дадем всичко, което имаме.

Тя кимна и се усмихна през сълзи.

Сега домът ни е по-тих, но и по-празен. Понякога се чудя: дали направихме правилния избор? Дали щастието на децата ни трябва винаги да е пред нашето собствено? А вие как бихте постъпили?