Когато за първи път казах „не“ на майка ми: История за свобода и вина

— Не, няма да се омъжа за Петър! — изкрещях, а гласът ми отекна в малката ни кухня, пропита с миризма на прясно изпечен хляб и лук. Майка ми, Стоянка, застина с ръце, потопени в тестото, и ме погледна така, сякаш съм я ударила. Баща ми, който до този момент мълчаливо четеше вестника си на масата, бавно го сгъна и ме изгледа през очилата си.

— Какво каза? — прошепна майка ми, сякаш не вярваше на ушите си.

— Казах „не“. Не искам да се омъжвам за човек, когото не обичам. Не искам да живея като теб — цял живот да се жертваш за другите и да забравиш коя си.

В този момент времето спря. Чувах само учестеното си дишане и туптенето на сърцето си. Винаги съм била послушното дете — Мария, която никога не противоречи, която помага в градината, носи вода от кладенеца, учи се добре и не задава въпроси. Но тази вечер нещо в мен се пречупи.

Майка ми избърса ръцете си в престилката и седна срещу мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но гласът ѝ беше твърд:

— Мария, ти не разбираш. Животът не е приказка. Петър е добър човек, има работа в града, ще те гледа като принцеса. Какво повече искаш?

— Искам да уча! Искам да отида във Велико Търново, да стана учителка! — Гласът ми трепереше, но думите най-сетне излязоха наяве.

Баща ми въздъхна тежко:

— Момиче, тук е България. Тук жените не избират. Тук се слуша семейството.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не можех повече да бъда нечия чужда мечта.

Вечерта премина в мълчание. Майка ми не вечеря. Баща ми излезе навън да пуши. Аз останах сама с мислите си — разкъсвана между вина и надежда. На следващата сутрин майка ми не ми проговори. Само ме гледаше с онзи поглед — на разочарование и болка.

Дните минаваха тежко. Селото започна да шушука: „Мария отказала годежа!“, „Горката Стоянка, какво ще прави сега?“. Петър идваше няколко пъти пред портата ни, но аз не излизах. Всяка вечер слушах как майка ми плаче тихо в стаята си.

Една вечер я чух да говори с леля Дора:

— Не знам къде сбърках… Всичко ѝ дадохме. А тя… такава неблагодарница.

Сърцето ми се сви. Наистина ли бях неблагодарна? Дали не разбивах живота на майка си? Но когато затварях очи, виждах себе си в класната стая — с деца около мен, с книги и усмивки. Това беше моята мечта.

Една сутрин събрах смелост и седнах до майка ми на двора.

— Мамо… — започнах тихо. — Знам, че те боли. Но ако се омъжа за Петър, ще бъда нещастна цял живот. Не мога да живея твоя живот. Искам да опитам сама.

Тя ме погледна дълго. В очите ѝ имаше умора и тъга.

— Аз също имах мечти, Мария… Но тогава времената бяха други. Сега хората пак ще говорят…

— Нека говорят — отвърнах аз. — Аз ще бъда щастлива само ако следвам себе си.

Тя поклати глава:

— Щастието не е само твое. Семейството страда заедно с теб.

Тези думи ме преследваха дни наред. Започнах да се съмнявам — дали правя правилното? Вината ме изгаряше отвътре. Но всяка сутрин, когато гледах изгрева над селото, усещах надежда.

Накрая баща ми се предаде:

— Ако толкова искаш да учиш — върви! Но ако се провалиш, не се връщай при нас с наведена глава!

Сълзите потекоха по бузите ми — този път от облекчение.

На гарата майка ми ме изпрати без думи. Само ме прегърна силно и прошепна:

— Пази се, дете мое…

Във влака към Велико Търново гледах през прозореца и се чудех: Ще мога ли някога да простя на себе си за болката, която причиних? Или свободата винаги идва с цената на вината?

А вие какво бихте избрали — сигурността на семейството или несигурната свобода? Може ли човек да бъде щастлив без да нарани близките си?