Когато свекървата стане съквартирантка: Моят живот с нея и нейните разбирания

– Пак ли ще оставяш чиниите в мивката, Мария? – гласът на свекърва ми, Пенка, проряза утринната тишина като нож. Беше едва седем сутринта, а вече усещах как напрежението се надига в гърдите ми. Погледнах я – стоеше с ръце на кръста, а до нея, с чаша кафе, се хилеше нейният нов приятел Стефан. Той се беше настанил у нас преди месец и оттогава домът ни се беше превърнал в бойно поле.

– Ще ги измия след като закуся – отвърнах тихо, опитвайки се да не събудя малката Елица. Но Пенка не спираше.

– В моята къща такова нещо никога не е имало! – продължи тя. – Жената трябва да държи всичко чисто и подредено.

Стиснах зъби. Това вече не беше нейната къща. Беше нашият апартамент – малък, двустаен, в панелка в Люлин, купен с кредит, който още изплащахме с Иван. Но откакто Пенка остана вдовица и се появи Стефан, всичко се промени. Тя настоя да дойде при нас „докато си стъпи на краката“, а после доведе и него – „защото е самотен човек“.

Първите дни бяха кошмар. Стефан беше шумен, гледаше телевизия до късно, пушеше на балкона и постоянно коментираше всичко – от това как възпитаваме Елица до това как Иван не може да забие пирон като хората. Пенка го защитаваше във всичко. А аз се чувствах като гостенка в собствения си дом.

– Мамо, моля те, по-тихо – прошепна Иван една вечер, когато Елица плачеше, а Стефан усилваше новините.

– Не му казвай какво да прави! – изсъска Пенка. – Той е възрастен човек! Ако не ти харесва, можеш да излезеш навън!

Иван ме погледна безпомощно. Виждах как напрежението го изяжда отвътре. Работеше по цял ден като шофьор на такси, а вечер вместо спокойствие го чакаха скандали и упреци.

Една сутрин намерих Елица да плаче в стаята си.

– Мамо, защо баба ми казва, че съм невъзпитана? – попита тя със сълзи в очите.

Прегърнах я силно.

– Ти си прекрасно дете, мила. Просто баба ти понякога е строга.

Но вътре в мен бушуваше гняв. Как можеше Пенка да говори така на собствената си внучка? Опитах се да поговоря с нея.

– Пенка, моля те, не повишавай тон на Елица. Тя е още малка…

– Ако я възпитавахте както трябва, нямаше да има нужда аз да ѝ говоря! – отсече тя.

Стефан само кимна одобрително.

Вечерите станаха още по-напрегнати. Стефан започна да кани приятели – шумни мъже с тежък дъх на ракия. Смееха се гръмогласно, разказваха неприлични вицове и обсъждаха политиката сякаш са в кръчма. Аз се затварях с Елица в спалнята и слушах как смехът им ехти из коридора.

Една вечер Иван избухна.

– Стига! Това е нашият дом! Не може всеки ден да има гости! Не може Елица да не може да спи!

Пенка скочи като ужилена.

– Как смееш да ми говориш така? Аз съм ти майка! Ако не беше аз, още щеше да живееш под наем!

Стефан стана и застана до нея.

– Момче, уважавай майка си! Тя знае най-добре!

Иван излезе и тресна вратата. Аз останах сама срещу двамата им погледи – студени и обвинителни.

Започнах да се чувствам като чужденка в собствения си дом. Не можех да поканя приятелки на кафе, защото Пенка винаги намираше повод да ги унижи или да направи забележка за нещо. Стефан пък ме гледаше с онзи особен поглед, който ме караше да се чувствам неудобно.

Една вечер, докато миех чиниите (отново), чух как Пенка шепне на Стефан:

– Мария е мързелива. Не знам как Иван я търпи…

Сълзите напълниха очите ми. Чувствах се безсилна. Опитах се да говоря с Иван.

– Не издържам повече… Или те си тръгват, или аз…

Той ме прегърна безмълвно. Знаех, че го боли също толкова колкото мен. Но как да изгони майка си? Българската майка е свещена крава – никой не смее да ѝ противоречи.

Дните минаваха в напрежение. Елица стана затворена и тъжна. Аз започнах да страдам от безсъние и тревожност. Дори работата ми страдаше – правех грешки, забравях задачи.

Една вечер събрах смелост и седнах срещу Пенка и Стефан.

– Моля ви… Това е нашият дом. Имаме нужда от спокойствие. Ако искате да останете тук, трябва да спазвате някакви правила…

Пенка ме изгледа с презрение.

– Ти ли ще ми казваш какво да правя? Аз съм живяла повече от теб! Ако не ти харесва – тръгвай си!

Погледнах Иван – той стоеше със сведена глава.

Тогава разбрах: ако аз не защитя себе си и детето си, никой няма да го направи вместо мен.

На следващия ден взех Елица за ръка и отидохме при майка ми в другия край на София. Оставих бележка на Иван: „Обичам те, но не мога повече така.“

Две седмици по-късно той дойде при нас – самотен и уморен.

– Мария… Разбрах колко си права. Ще намерим начин… Дори това да значи да започнем отначало някъде другаде.

Погледнах го през сълзи – този път от облекчение.

Сега живеем под наем в малък апартамент близо до училището на Елица. Не е лесно – парите са малко, но поне имаме спокойствие и сме заедно.

Понякога се питам: Колко още жени като мен търпят подобни унижения заради „семейния мир“? Кога ще започнем да поставяме себе си и децата си на първо място? Какво бихте направили вие?