„Вземи си детето веднага!” – Един ден, в който почти изгубих себе си
– Вземи си детето веднага! – гласът на свекърва ми пронизваше тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, с чаша изстинало кафе в ръка, когато телефонът иззвъня и думите ѝ ме заляха като леден душ. Не беше първият ни скандал, но този път в гласа ѝ имаше нещо различно – не само гняв, а и презрение, което ме накара да се свия вътрешно.
– Какво се е случило, Мария? – опитах се да запазя спокойствие, макар че ръцете ми трепереха.
– Твоята дъщеря пак е направила беля! Не мога повече! Или идваш веднага, или я оставям пред вратата ти! – изкрещя тя и затвори.
Сърцето ми се разтуптя лудо. Погледнах към снимката на малката Ива на хладилника – усмихната, с разрошени коси и големи кафяви очи. Беше само на шест, но вече усещаше напрежението между мен и майката на съпруга ми. Откакто останах сама с нея след развода с Петър, Мария настояваше да я гледа през седмицата, „за да не страда детето“. Но истината беше, че тя никога не ме прие като част от семейството.
Облякох се набързо и излязох в дъжда. Докато карах към панелката в Люлин, където живееше Мария, мислите ми препускаха. Спомних си първата ни среща – как ме изгледа от глава до пети и каза на Петър: „Тази ли ще ти ражда деца?“ Оттогава всяка моя грешка беше повод за критика. „Не можеш да готвиш като хората“, „Детето ти е разглезено“, „Петър заслужаваше по-добра жена“…
Когато стигнах, Мария вече ме чакаше на входа. Ива стоеше до нея със свити рамене и сълзи в очите.
– Виж я! Разляла е супата по целия килим! А аз цял ден чистя и готвя! – започна да нарежда Мария, без да ми даде възможност да кажа дума.
– Мамо… – прошепна Ива и се хвана за ръката ми.
– Не я защитавай! Ти си виновна, че е такава! – продължи Мария. – Не я възпитаваш както трябва! Ако беше слушала мен…
Усетих как гневът ми кипи. През годините преглъщах обидите ѝ заради Петър, после заради Ива. Но сега вече нямах сили.
– Достатъчно! – гласът ми излезе по-силен, отколкото очаквах. – Ива е дете! Всички правим грешки. А ти… ти никога не си ме приела. Винаги съм била чужда в този дом!
Мария ме изгледа с ледени очи.
– Ако не можеш да се справиш с майчинството, по-добре остави детето на Петър! Той ще ѝ осигури истинско семейство!
Тези думи ме удариха като шамар. Знаех, че Петър има нова приятелка и че Мария мечтае внучката ѝ да расте при тях. Но Ива беше всичко за мен. Не можех да позволя да я изгубя.
– Никога няма да ти я дам! – изкрещях аз и прегърнах Ива силно.
В този момент съседката от долния етаж надникна през вратата.
– Моля ви, по-тихо! Детето се плаши…
Мария се обърна към нея:
– Да видиш какво е да гледаш сама дете на тази възраст!
Сълзите напълниха очите ми. Чувствах се безсилна и сама срещу целия свят. Върнахме се у дома под проливния дъжд. Ива мълчеше през целия път. Когато стигнахме, я прегърнах и ѝ прошепнах:
– Всичко ще бъде наред, мамо… Обещавам ти.
Но вътре в себе си не бях сигурна дали мога да удържа това обещание. Вечерта седнах на леглото и заплаках беззвучно. Спомних си всички моменти, в които се опитвах да бъда „добрата снаха“, „добрата майка“, „добрата жена“… А винаги бях недостатъчна за някого.
На следващия ден Петър ми се обади.
– Майка ми каза, че си я обидила. Защо все трябва да има скандали?
– Защото никога не ме защитавал пред нея! – избухнах аз. – Защото винаги съм сама срещу вас двамата!
Той замълча за миг.
– Може би Ива ще е по-добре при мен…
Тези думи ме прерязаха като нож. Цяла нощ не мигнах. На сутринта заведох Ива на училище и седнах на пейката пред блока. Гледах как другите майки си говорят, смеят се… А аз се чувствах невидима, чужда сред свои.
Вечерта Ива ме попита:
– Мамо, аз лошо дете ли съм?
Прегърнах я силно.
– Не, съкровище мое… Ти си най-прекрасното дете на света.
Но вътре в мен остана страхът – че някой ден ще изгубя всичко заради чужди думи и чужди очаквания.
Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Колко често жените като мен са обвинявани за всичко? Колко често трябва да доказваме, че сме достатъчни?
А вие… някога чувствали ли сте се чужди в собствения си дом?