Останах сам с нашия син – изповедта на един баща, който трябваше да се научи да живее отново

– Татко, къде е мама? – гласчето на малкия Виктор ме прониза като нож в тъмното. Беше три сутринта, а той се беше събудил с плач. Прегърнах го силно, сякаш така можех да го предпазя от всичко лошо, което ни се беше случило. Не знаех какво да отговоря. Как да обясня на дете, че майка му си е тръгнала? Че вече няма да я види всяка сутрин до леглото ни, че няма да му пее приспивни песни?

Преди няколко месеца Мария просто си събра багажа. Не каза много – само че не може повече, че се чувства задушена, че иска да бъде свободна. Остави ни бележка на кухненската маса: „Извинявай, но не мога повече. Обичам ви, но не мога.“ Четох тези думи стотици пъти. Питах се: къде сбърках? Какво не ѝ дадох? Защо не ми каза по-рано?

Първите дни бяха като кошмар. Виктор плачеше непрекъснато, аз не спях, не ядях. Майка ми идваше да помага, но тя е възрастна и не може да поеме всичко. Съседите шушукаха зад гърба ми: „Гледай го тоя – жена му го заряза!“, „Как ще се оправи сам с бебе?“. В магазина продавачката ме гледаше със съжаление, когато купувах памперси и адаптирано мляко. Един ден не издържах и избухнах:

– Да, сам съм! И какво от това? Мога да се грижа за детето си!

Но вътре в мен бушуваше страх. Страх, че няма да се справя. Че ще объркам нещо. Че Виктор ще порасне без майка и ще ме обвинява за това.

Вечерите бяха най-тежки. Когато го приспивах и оставах сам в тъмната стая, мислите ме нападаха като глутница вълци. Спомнях си първата ни среща с Мария – как се смяхме в онова малко кафене до НДК, как мечтаехме за дом и семейство. После първите месеци с Виктор – колко щастливи бяхме тримата. А после… после всичко се промени. Започнахме да се караме за дреболии: кой ще смени памперса, кой ще стане през нощта, кой ще плати сметките. Мария ставаше все по-уморена и раздразнителна. Аз работех до късно, за да изкарам пари, а тя ми казваше, че съм студен и безчувствен.

– Не ме разбираш! – крещеше тя една вечер.
– Опитвам се! – отвръщах аз.
– Не! Ти само работиш! Аз съм сама във всичко!

Може би тогава трябваше да я прегърна по-силно. Да ѝ кажа, че я обичам. Но гордостта ми беше по-голяма от страха да я загубя.

Сега всичко е различно. Сутрин ставам рано, приготвям закуска за Виктор, водя го на детска градина и тичам на работа. Вечер го взимам уморен и гладен, а у дома ни чакат купища пране и мръсни съдове. Понякога се чувствам като робот – просто изпълнявам задачи една след друга. Но когато Виктор ме прегърне и прошепне: „Обичам те, тате“, всичко си струва.

Семейството ми настояваше да потърся Мария. Майка ми плаче всяка вечер:
– Сине, детето има нужда от майка си…
– А аз? Аз нямам ли нужда от нея? – питам аз с гняв.

Понякога Мария звъни. Говорим кратко – пита как е Виктор, дали е здрав. Никога не пита за мен. Не знам дали има друг или просто е избрала себе си пред нас. Болката е остра като нож, но вече не плача пред детето.

Една вечер Виктор донесе снимка от албума ни.
– Тате, кога мама ще се върне?
Не знаех какво да кажа. Прегърнах го силно.
– Не знам, сине… Но аз винаги ще съм тук за теб.

С времето започнах да ценя малките победи: първият път, когато Виктор каза „тате“, първата му рисунка за мен, първата вечер без сълзи преди лягане. Започнах да говоря с други родители в парка – повечето майки ме гледаха с недоверие или любопитство. Един ден една жена на име Даниела ме попита:
– Как се справяш сам?
– Не знам… Просто нямам избор.
Тя се усмихна тъжно:
– Може би точно затова ще успееш.

Понякога си мисля дали някога ще мога да простя на Мария. Дали ще мога да ѝ кажа „благодаря“, че ме остави сам с Виктор – защото така открих сили в себе си, които не подозирах, че имам. Но все още боли.

Сега пиша тази история в тишината на нощта, докато Виктор спи до мен. Питам се: колко бащи като мен има в България? Колко от тях се борят със самотата и предразсъдъците? И дали някога ще спрем да съдим хората по това дали са сами или не?

Може би най-важното е не кой е до теб, а дали имаш сили да продължиш напред въпреки всичко.

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли един баща да замести майката? Или просто трябва да приемем болката и да продължим?