Година тишина: Завръщането на един баща

„Мамо, кога ще се върне тате?“ – гласът на малкия Мартин проряза тишината в кухнята. Беше сряда вечер, точно година след като Петър изчезна. Седях на масата, стиснала телефона в ръка, сякаш той можеше да ми върне времето назад. „Скоро, мило. Скоро…“ – излъгах за пореден път, а гърлото ми се сви от вина.

Петър замина за Германия в понеделник сутринта. „Ще ти звънна, като пристигна“, каза ми, докато затваряше вратата. Това беше последното нещо, което чух от него цяла година. Първите дни звънях по сто пъти на ден. После започнах да пиша съобщения – отчаяни, гневни, молещи. Телефонът му беше изключен. Не беше катастрофа, не беше кражба – просто изчезна. Като че ли някой го беше изтрил с гума от живота ни.

Майка ми настояваше да подам жалба в полицията. „Това не е нормално! Може да е в болница, може да е…“ – но аз знаех, че нещо не е наред, но не по този начин. Вътрешно усещах, че Петър е жив. Просто не искаше да бъде намерен.

Минаха месеци. Децата свикнаха да не питат. Аз се научих да плача тихо нощем, за да не ги будя. Работех на две места – в детската градина и като чистачка в една фирма, за да можем да си платим сметките. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми: „Сигурно я е оставил заради друга“, „Може би е замесен в нещо лошо“. Приятелките ми се опитваха да ме утешават: „Ще се върне, ще видиш“. Но никой не разбираше празнотата, която беше останала след него.

Вечерта на годишнината от заминаването му бях решила да си позволя чаша вино. Децата вече спяха. Седях на балкона и гледах светлините на града. Изведнъж чух стъпки по стълбите. Помислих си, че някой от съседите пак ще ме помоли за захар или сол. Но когато отворих вратата, пред мен стоеше Петър.

Беше отслабнал, косата му беше по-дълга, а очите – уморени и тъжни. Държеше една стара раница и гледаше в земята.

– Здравей, Мария – прошепна той. – Моля те… трябва да ме изслушаш.

Стоях като вцепенена. В главата ми се блъскаха хиляди въпроси: Къде беше? Защо не се обади? Как можа да ни остави така? Но устата ми отказваше да проговори.

– Моля те… – повтори той и направи крачка напред.

– Децата спят – казах студено. – Ако ги събудиш, ще ти бъде по-трудно.

Влязохме в кухнята. Седнахме един срещу друг на масата, където толкова пъти сме вечеряли заедно.

– Не знам откъде да започна – започна той с треперещ глас. – Заминах с намерението да работя няколко месеца и да се върна с пари за ремонта на апартамента. Но още първата седмица всичко се обърка.

Разказа ми как работодателят му го измамил – останал без пари и документи в непознат град. Опитал се да си намери работа на черно, но попаднал на лоши хора. Преспивал по гари и строежи, гладувал дни наред. Срамувал се да ми се обади и признае провала си.

– Всеки ден мислех за теб и децата – каза той със сълзи в очите. – Но страхът ме парализираше. Не знаех как ще ми простиш… Не знаех дали ще ме приемеш обратно.

– А защо не се обади? Дори едно съобщение! – избухнах аз най-накрая. – Знаеш ли какво преживяхме тук? Как всяка вечер Мартин плачеше за теб? Как Лили спря да говори за татко си в детската градина?

Петър наведе глава.

– Няма оправдание за това, което направих – прошепна той. – Просто… бях слаб.

Дълго мълчахме. В главата ми се въртяха всички трудности от последната година: унижението да моля за помощ, самотата, страховете нощем, когато някой тропнеше по вратата.

– И сега какво? – попитах тихо.

– Искам да опитаме отново – каза той. – Ще направя всичко възможно да ви върна доверието ви… ако ми позволиш.

Не знаех какво да кажа. Част от мен искаше да го прегърне и никога повече да не го пусне. Друга част крещеше: „Не му вярвай! Ще те нарани пак!“

На следващия ден казах на децата, че татко им се е върнал. Мартин го прегърна веднага, сякаш нищо не се е случило. Лили го гледаше дълго и после тихо прошепна: „Тате, ще останеш ли този път?“

Петър остана при нас. Започна работа като шофьор на такси и всяка вечер се прибираше навреме за вечеря. Опитваше се да навакса изгубеното време с децата – водеше ги на разходки, учеше ги да карат колело.

Но между нас остана една невидима стена. Всяка вечер преди да заспя се питах: „Ще мога ли някога отново да му вярвам? Или белезите от тази година ще останат завинаги?“

Понякога си мисля: Колко струва прошката? И дали любовта може да победи страха?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили или бихте избрали себе си?