Дядо Петър – последният герой на нашата улица

– Мамо, къде е дядо? – гласът на малкия ми син Виктор трепереше, докато се опитвах да го задържа далеч от тълпата. Беше 6-ти септември, Денят на Съединението, а площадът пред общината в Пловдив гъмжеше от хора, знамена и музика. В този миг не знаех, че животът ми ще се преобърне завинаги.

Дядо Петър – моят баща, бащата на всички ни – стоеше до нас, с ръце в джобовете на старото си сако. Беше на 80, но очите му още блестяха с онзи непокорен пламък, който помня от детството си. През последните години често се карахме – заради мен, заради сестра ми Мария, заради майка ми, която почина преди три зими. Той не можеше да прости някои мои избори, а аз не можех да простя неговото мълчание.

– Не стойте толкова близо до улицата! – извика той, но аз бях заета да снимам Виктор с телефона си. В този момент се чу писък. Колата на общината, украсена с балони и знамена, внезапно изгуби контрол. Всичко се случи за секунди – хората започнаха да бягат, някой падна пред нас. Видях как дядо Петър се хвърли напред, хвана Виктор и го избута към мен. Колата профуча покрай нас, удряйки го с такава сила, че той падна на паважа.

– Тате! – извиках и се хвърлих към него. Виктор плачеше, а аз не можех да спра да треперя. Дядо лежеше неподвижно, но очите му бяха отворени.

– Добре ли сте? – някой от тълпата се опита да помогне. Чувах сирени, гласове, всичко беше като в мъгла.

– Не плачи, момиче мое… – прошепна дядо Петър. – Пази детето…

Това бяха последните му думи.

В следващите дни домът ни беше пълен с хора – съседи, роднини, приятели. Всички говореха за дядо Петър като за герой. „Само той можеше така да реагира“, казваха. Но аз не можех да спра да мисля за последния ни разговор преди празника:

– Защо винаги трябва да спорим? – бях го попитала.
– Защото ми пука – отвърна той. – Ако не ми пукаше, щях да мълча.

Сестра ми Мария пристигна от София ден след инцидента. Седяхме в кухнята и мълчахме. Тя беше тази, която винаги се разбираше с дядо. Аз бях „бунтарката“, тази, която избра да остане в Пловдив и да се грижи за него след смъртта на мама.

– Мислиш ли, че ни прости? – прошепна Мария.
– Не знам… Може би никога не сме му дали шанс да ни прости.

Погребението беше тихо и скромно. Дъждът валеше над гробището в Коматево, а аз държах Виктор за ръка. Той не разбираше напълно какво се е случило. „Дядо ще се върне ли?“, питаше ме всяка вечер.

След седмица намерих в чекмеджето на дядо стара тетрадка. Вътре имаше писма до мен и Мария – никога неизпратени. В едно от тях пишеше:

„Мила ми Ели,
Знам, че често те ядосвам. Не съм бил лесен баща. Но ти си моята гордост. Понякога мълча, защото думите ми тежат повече от мълчанието. Ако някога ти се стори, че не те обичам – знай, че бих дал живота си за теб и Виктор.“

Седях на леглото му и плаках като дете. Прочетох писмото на Мария и тя също заплака. За първи път от години се прегърнахме истински.

С времето започнахме да говорим повече за дядо Петър – не само като за герой от трагедията, а като за човек със своите слабости и страхове. Разказвах на Виктор истории за него: как ме учеше да карам колело по тепетата; как всяка неделя правеше баница със сирене; как винаги казваше „По-добре да сгрешиш със сърцето си, отколкото да живееш без него“.

Минаха месеци. Площадът вече не беше същият – хората още си спомняха инцидента, но животът продължаваше. Аз все още усещах празнотата у дома, но вече не беше изпълнена с гняв или вина – а с благодарност.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам към улицата. Чувам гласа на дядо: „Пази детето“. И си мисля – дали някога ще успея да бъда толкова смела? Дали ще мога да простя на себе си за всички неизказани думи?

А вие… бихте ли могли да простите навреме? Или ще чакате съдбата да ви отнеме възможността?