Когато зет ми обърна деня наопаки
– Мария, не мога повече – прошепнах през зъби, докато водата се стичаше по челото ми, а торбите се впиваха в пръстите ми. Бях пред блока, в който живееха дъщеря ми и зет ми, а дъждът не спираше вече трети час. Погледнах нагоре към прозорците – светеха. Значи са си вкъщи. Но Мария стоеше до мен, стиснала чадъра си като спасителен пояс, и не смееше да влезе.
– Мамо, нека да изчакаме малко… Може би ще спре – каза тя тихо, но знаех, че не дъжда чакаше. Знаех го от години – откакто Петър влезе в живота ѝ. Винаги беше нащрек, когато ставаше дума за мен или за брат ѝ. Винаги се чувстваше виновна, че ни занимава с проблемите си.
– Мария, не можем да стоим тук цяла нощ! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. – Имам чувството, че се страхуваш повече от Петър, отколкото от бурята.
Тя ме погледна с онзи тъжен поглед, който познавах още от детството ѝ. – Не е така… Просто… Не искам пак да се караме.
– За какво ще се карате? Че майка ти е дошла с торби? Че ти помага? – изсумтях аз и тръгнах към входа. – Ако трябва, аз ще говоря с него!
В асансьора сърцето ми биеше лудо. Представях си как Петър отваря вратата с онзи студен поглед и как ще трябва да му обясня защо сме тук, мокри до кости и натоварени като магарета. Но нямах избор – краката ми трепереха от умора, а гърбът ме болеше така, че едва дишах.
Мария отключи и влязохме. Петър седеше на дивана пред телевизора. Дори не се обърна веднага.
– Здравейте – каза сухо.
– Здравей, Петре – отвърнах аз и сложих торбите на пода с трясък. – Имаш ли минута да помогнеш?
Той ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам нежелана. – С какво?
– С това! – посочих торбите. – Не мога повече. Ако не помогнеш, ще ги оставя тук и ще си тръгна.
Мария стоеше като замръзнала. Петър въздъхна тежко и стана. Взе две от торбите и ги занесе в кухнята.
– Защо винаги трябва да идваш с толкова много неща? – попита той през зъби.
– Защото съм майка ѝ! Защото ви обичам! Защото искам да ви помогна! – гласът ми трепереше от гняв и болка.
Той млъкна за миг. После тихо каза:
– Никой не те е молил…
– А трябва ли? Трябва ли да чакам покана, за да видя дъщеря си? За да донеса малко храна? За да бъда част от живота ви?
Мария избухна в сълзи. – Стига! Омръзна ми да сте като куче и котка! Не мога повече!
Петър я погледна изненадано. Аз също онемях. Никога не я бях виждала толкова разстроена.
– Виждаш ли какво правиш? – обърна се тя към него. – Мама идва тук, защото ни обича! А ти… Ти винаги я гледаш като натрапница!
Петър седна тежко на стола. За първи път видях в очите му не гняв, а умора.
– Не знам как да бъда част от това семейство – каза тихо той. – Винаги съм бил сам. Не съм свикнал някой да се грижи за мен… или аз за някого.
Настъпи тишина. Само дъждът барабанеше по прозорците.
– Петре… – започнах аз по-меко. – Никой не те обвинява. Просто… понякога имаме нужда един от друг. Не е срамно да поискаш помощ или да приемеш любовта на някого.
Той ме погледна дълго. После стана и без дума започна да разопакова торбите. Мария избърса сълзите си и се присъедини към него. Аз седнах на масата и ги гледах как работят заедно за първи път от години.
В този момент разбрах колко много сме изгубили заради гордостта си и колко малко е нужно, за да започнем отначало.
Сега си мисля: Колко често позволяваме на страха и гордостта да ни разделят от хората, които обичаме? Дали ако бяхме по-смели в любовта си, щяхме да бъдем по-щастливи?