Една минута закъснение: Моят живот със свекървата генералка
– Пак си закъсняла, Мария! – гласът на Лиляна проряза тишината като нож. Стоях на прага, с торбите от магазина, дъждът още капеше от косата ми. Часовникът на стената показваше 18:01. Само една минута след шест. Но за нея това беше престъпление.
– Извинявай, Лили, имаше задръстване по булеварда…
– Не ме интересува! Когато аз казвам шест, значи шест! – очите ѝ святкаха, а устните ѝ се свиха в тънка линия. – В тази къща има ред!
Погледнах към мъжа си, Петър, който седеше на масата и се преструваше, че чете вестника. Знаех, че няма да се намеси. Никога не го правеше. Откакто се преместихме при майка му след като той остана без работа, животът ми се превърна в поредица от изпити, които винаги не успявах да взема.
Лиляна беше пенсиониран учител по математика – строга, точна, безкомпромисна. Всяко нещо в дома ѝ имаше място и време. Чашите се подреждаха по височина, чорапите се сгъваха по определен начин, а вечерята се сервираше точно в шест. Ако закъснеех дори с минута, започваше разпитът: „Къде беше? С кого говори? Защо не си тук?“.
Понякога си мислех, че съм попаднала във военен лагер, а не в дом. Дори дъщеря ми, малката Ива, усещаше напрежението. Веднъж я чух да шепне на куклата си: „Тихо, баба ще се ядоса.“
Вечерите бяха най-тежки. Сядахме тримата на масата – Лиляна в главата ѝ, Петър до нея, аз срещу тях. Тя раздаваше порциите и забележките:
– Мария, пак си сложила прекалено много сол в супата. Не знам какво ще стане от теб…
– Мамо… – опитваше се Петър да я прекъсне.
– Мълчи ти! Ако не беше аз да ви приютя, щяхте да спите под моста!
Стисках зъби и преглъщах сълзите си заедно с топлата супа. Вечер, когато всички заспиваха, излизах на балкона и гледах светлините на града. Мечтаех за малко тишина и свобода. За дом, в който мога да оставя чаша на масата без страх.
Понякога се чудех дали Петър изобщо забелязва какво преживявам. Опитвах се да говоря с него:
– Не мога повече така… Чувствам се като чужда в собствения си живот.
– Знам, Мария… Но сега няма друг изход. Ще намеря работа и ще се махнем… Обещавам.
Но месеците минаваха, а нищо не се променяше. Лиляна ставаше все по-строга. Започна да контролира дори парите ни – „Защо купи това? Защо даде толкова за хляб?“. Веднъж намерих портмонето си претърсено. Когато я попитах:
– Търсех касовата бележка! – отвърна тя с леден глас.
Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми спряха да ме канят – „Твоята свекърва сигурно няма да те пусне“, шегуваха се горчиво. Дори майка ми по телефона шепнеше:
– Дете мое, не позволявай да те мачкат…
Но как? Когато всичко зависи от един покрив над главата ти?
Една вечер напрежението избухна. Бях забравила да купя кисело мляко за закуска.
– Как може да си толкова безотговорна?! – крещеше Лиляна пред Ива.
– Стига! – извиках аз за първи път. – Не съм слугиня! И аз съм човек!
Настъпи тишина. Петър ме гледаше с ужас, а Лиляна пребледня.
– Ако не ти харесва тук – вратата е там! – прошепна тя злобно.
Събрах Ива и излязохме навън в нощта. Стояхме на спирката под дъжда и тя ме прегърна:
– Мамо, ще имаме ли някога свой дом?
Сълзите ми се смесиха с дъжда. Върнахме се след часове – нямаше къде другаде да отидем. Но нещо в мен се беше променило. Започнах да търся работа по-усилено, да спестявам всяка стотинка. След няколко месеца намерихме малък апартамент под наем.
В деня на преместването Лиляна стоеше на прага със скръстени ръце:
– Ще видиш ти какво е животът без мен!
Петър ме хвана за ръката и тръгнахме към новото начало.
Сега понякога се питам: Дали трябваше да търпя толкова дълго? Колко жени още живеят като мен – между страха и надеждата? Какво бихте направили вие?