Когато децата затворят вратата: Изповедта на една българска майка

– Мамо, не можем да те вземем при нас. Просто… няма място. – Гласът на дъщеря ми Мария трепереше, но очите ѝ бяха твърди като камък. Стоях на прага на нейния апартамент в Люлин, с две чанти в ръце и сърце, което се разпадаше на парчета.

Преди месец погребах мъжа си – Иван. Четиридесет години заедно, а сега тишината в панелката ни в Младост беше като гроб. Всяка сутрин се събуждах и се чудех какво да правя със себе си. Децата ми – Мария и Петър – живееха в София, всеки със своето семейство, работа, грижи. Винаги съм вярвала, че когато остарея, ще бъда част от техния свят. Че ще има място за мен.

– Мамо, ти си силна жена. Ще се справиш – добави Мария, сякаш това беше утеха.

– Силна съм, защото нямах избор – отвърнах тихо. – Но сега… сега имам нужда от вас.

Тя сведе поглед. Зет ми, Стефан, стоеше зад нея и мълчеше. Внуците ми се криеха в стаята си и слушаха през вратата. Усетих как ме стяга гърлото.

– Може би… може би ще е по-добре да си намериш някоя жена за компания – каза Мария. – Или да ходиш на пенсионерски клуб.

– Пенсионерски клуб? – изсмях се горчиво. – Да играя белот с непознати, докато децата ми са на две спирки от мен?

Тя не отговори. В този момент разбрах, че съм излишна. Че домът на децата ми не е моят дом.

Върнах се в празния апартамент. Седнах на дивана и се загледах в снимките по стените – Мария като абитуриентка, Петър с първото си колело, Иван с усмивка до мен на морето в Несебър. Всички тези години бях живяла за тях. Готвех, чистех, работех до късно, за да имат всичко. А сега?

Телефонът звънна. Беше Петър.

– Мамо, Мария ми каза… Не се сърди, просто… Животът е труден. И ние имаме проблеми.

– Знам, Петре. Но аз съм ви майка.

– Знаем го. Но ти си още млада по дух! Намери си хоби, излизай повече…

– Петре, аз не искам хоби. Искам семейство.

Той замълча. После каза:

– Ще ти помагаме финансово, ако имаш нужда.

– Пари ли? Това ли съм за вас?

– Не казвай така…

Затворих телефона. Сълзите ми потекоха сами.

На следващия ден отидох до пазара. Срещнах съседката леля Донка.

– Как си, Цвето? – попита тя.

– Самотна съм, Донке. Децата не ме искат при себе си.

Тя въздъхна тежко.

– И моите са такива. Всеки гледа себе си. А ние? Кой ще ни погледне?

Вечерта седнах пред телевизора и гледах новините – пак говореха за пенсии, за стари хора без подкрепа. Виждах себе си във всяка история.

Дните минаваха бавно. Понякога Мария ми звънеше:

– Мамо, добре ли си?

– Добре съм – лъжех я.

Но истината беше друга. Понякога не ставах от леглото до обяд. Понякога се улавях да говоря сама на себе си.

Една вечер реших да отида до блока на Петър в Надежда. Стоях пред входа му и гледах прозорците – светеха топло и жълто. Представях си как вечерят заедно, как се смеят… А аз стоях отвън като просяк.

На другия ден получих писмо от Мария:

„Мамо, обичаме те! Просто ни е трудно да променим живота си сега. Надявам се да ме разбереш…“

Разбирам ли ги? Аз ли съм виновна? Прекалено ли ги обичах? Прекалено ли ги разглезих? Или просто времената са такива?

Започнах да ходя на разходки из Южния парк. Виждах други възрастни хора – някои с деца и внуци, други сами като мен. Понякога се заговаряхме:

– И вашите деца ли са далеч? – питах аз.

– Не са далеч, но са заети – казваше баба Катя.

Вечерите ставаха все по-дълги и студени. Понякога си мислех: ако утре ме няма, кой ще разбере? Кой ще почука на вратата ми?

Една неделя Мария дойде неочаквано.

– Мамо… донесох ти баница.

Седнахме на масата мълчаливо.

– Не се сърди – прошепна тя.

– Не се сърдя – отвърнах аз. – Просто боли.

Тя ме прегърна за първи път от години.

Сега пиша тези редове и се чудя: Къде сбъркахме? Защо децата ни затварят вратата пред нас точно когато най-много имаме нужда от тях? Дали някой ще ми отговори?