Когато Лиляна реши да бъде по-млада: История за един нещастен експеримент

– Мариела, ти пак ли си донесла някакви мазила? – гласът на Лиляна прониза тишината в кухнята, докато аз внимателно подреждах новите мостри върху масата.

– Това са само тестери, Лили – отвърнах, опитвайки се да не показвам раздразнението си. – Ако искаш, можеш да пробваш нещо.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом. Откакто се омъжих за сина ѝ, все се опитвах да ѝ угодя, но тя сякаш нарочно търсеше повод да ме уязви.

– Аз съм си добре и без тези химии – изсумтя тя, но ръката ѝ вече шареше по кутийките. – Ама тази крема за лице… за какво е?

– За подмладяване. С хиалуронова киселина е – обясних, надявайки се, че ще я впечатля.

– Подмладяване, а? – Лиляна се засмя сухо. – Ще видим дали ще ме направи на двайсет пак.

Оставих я да си играе с мострите и се прибрах в стаята си. Бях уморена от работа, а и мъжът ми, Иво, пак беше на смяна в болницата. Вечерта мина спокойно, но на следващата сутрин ме събуди писък.

– Мариела! Ела веднага!

Скочих от леглото и хукнах към банята. Лиляна стоеше пред огледалото, а косата ѝ беше… зелена. Не просто зелена – ярко, отровно зелена, като тревата пред блока през май.

– Какво си ми направила?! – крещеше тя. – Намазах си косата с твоя крем и виж какво стана!

– Лили, това е крем за лице! Не е боя за коса! – опитах се да обясня, но тя не слушаше.

– Ще ме видят всички съседи! Ще ми се смеят! – ридаеше тя и дърпаше кичури от косата си.

В този момент влезе и Иво. Погледна майка си, после мен.

– Какво става тук?

– Жена ти ме съсипа! – изсъска Лиляна. – Сега ще трябва да ходя с кърпа на главата като бабичка!

Иво въздъхна тежко и ме погледна с укор. Знаех, че няма да вземе моя страна. Винаги беше на страната на майка си.

Следващите дни бяха кошмар. Лиляна отказваше да излезе от вкъщи. Обвиняваше ме пред всички съседи, че съм искала да я изложа нарочно. Дори сестра ѝ Мария дойде и ми направи сцена:

– Как не те е срам! Майка ти те е учила на уважение към по-възрастните!

Опитах се да обясня, че не съм виновна, но никой не слушаше. Дори дъщеря ми Деси започна да ме гледа странно.

Една вечер седях сама в кухнята и плаках. Чудех се дали изобщо има смисъл да се боря за мястото си в този дом. Спомних си първите години с Иво – как бяхме щастливи, как мечтаехме за общо бъдеще. А сега всичко беше превърнато в бойно поле между мен и Лиляна.

На следващата сутрин реших да поговоря с нея. Застанах пред вратата ѝ и почуках леко.

– Лили… може ли за малко?

Тя отвори вратата и ме изгледа студено.

– Какво искаш?

– Искам да ти се извиня. Не съм искала да ти навредя. Просто… понякога не разбираме новите неща и стават грешки.

Тя замълча за миг, после въздъхна:

– Може би и аз бях прекалено остра. Но знаеш ли какво е да остаряваш? Да гледаш как лицето ти се променя, косата ти побелява… И после идваш ти с твоите кремове и ми напомняш колко съм стара.

Сълзите напълниха очите ѝ. За първи път я видях уязвима.

– Лили… всички остаряваме. Но това не значи, че трябва да спираме да се обичаме или уважаваме.

Тя кимна леко и затвори вратата. Не беше прошка, но беше начало.

Минаха седмици. Косата ѝ постепенно възвърна нормалния си цвят след няколко посещения при фризьорката Пенка от блока. Отношенията ни останаха хладни, но вече поне можехме да седим на една маса без скандал.

Понякога се чудя: дали вината беше само моя? Или просто сме две жени от различни светове, които никога няма да се разберат напълно? Може би всяко поколение има своята болка и страхове… А вие как мислите? Може ли една грешка да промени завинаги отношенията в семейството?