С куфар и две деца под дъжда: Моят нов живот започна в нощта, когато избягах

— Мамо, защо вали толкова силно? — попита ме малката Деси, докато стискаше ръката ми пред входа на блока. Беше три през нощта, а дъждът плющеше по асфалта така, сякаш небето се беше разплакало заедно с мен. С другата ръка държах куфара — стар, надраскан, пълен с дрехи и няколко снимки. До мен стоеше и Петър, по-големият ми син, който мълчеше и гледаше в земята.

— Защото понякога и небето плаче, миличка — прошепнах, опитвайки се да не се разплача отново. Съпругът ми, Стефан, спеше горе. Или поне така си мислех. Не исках да го будя. Не исках да слушам още веднъж как съм неблагодарна, как не разбирам колко трудно му е, как всичко е заради мен. Не исках децата ми да чуват още крясъци, още чупене на чаши, още обвинения.

Излязохме на улицата, мокри до кости. Виках такси от телефона си с треперещи пръсти. Вътре беше топло, но въздухът тежеше от мълчанието ни. Шофьорът ме погледна през огледалото: — Добре ли сте?

— Да — излъгах. — Просто… трябва да стигнем до Люлин.

Така започна новият ми живот — с куфар, две деца и без никакъв план. Майка ми не ме прие с отворени обятия. — Как можа да оставиш мъжа си? Как ще гледаш децата сама? — крещеше тя още на прага. Баща ми само въздъхна и се прибра в стаята си. Деси се разплака, а Петър се сви до мен на дивана.

Първите месеци бяха ад. Работех като чистачка в един офис в центъра — сутрин ставах в пет, за да приготвя закуска и да ги заведа на училище и детска градина. Вечер се прибирах уморена, с болки в гърба и празен портфейл. В хладилника имаше само хляб и маргарин. Понякога купувах кренвирши — празник за децата.

Съседките ме гледаха с подозрение. — Ето я онази, дето избяга от мъжа си — шушукаха по стълбите. — Сигурно е намерила друг.

Нямах друг. Имах само себе си и двете си деца.

Една вечер Петър ме попита: — Мамо, ще се върнем ли някога при тати?

— Не, миличък — казах тихо. — Тук сме в безопасност.

Той кимна, но очите му се напълниха със сълзи. Прегърнах го силно и си обещах никога повече да не позволя някой да ни нарани.

С времето започнах да чистя и по домовете на възрастни хора. Една баба — леля Мария от третия етаж — ми даде първата усмивка от месеци насам.

— Знам какво е да останеш сама — каза тя, докато й бършех праха. — Мъжът ми почина млад. Всички мислеха, че няма да оцелея. Но оцеляваш. За децата.

Тези думи ми дадоха сили. Започнах да търся по-добра работа — кандидатствах за продавачка в кварталния супермаркет. Взеха ме на изпитателен срок. Заплатата беше малка, но поне можех да взимам храна с отстъпка.

Деси се разболя през зимата — бронхит. Нямах пари за лекарства. Обадих се на Стефан за помощ.

— Ти си ги взе! Ти ги гледай! — изкрещя той по телефона и затвори.

Седях до леглото й цяла нощ, слушайки тежкото й дишане. На сутринта леля Мария донесе чай и сироп за кашлица.

— Не си сама — каза тя тихо.

Минаха години. Децата пораснаха. Петър завърши гимназия с отличен успех и беше приет във ВУЗ в София. Деси започна да рисува и спечели конкурс в училище.

Майка ми най-накрая ме прегърна една вечер: — Прости ми, че не те разбрах навремето.

Понякога още се будя посред нощ от страх — дали ще имам пари за сметки, дали ще мога да платя учебниците им, дали ще издържа още един ден сама срещу света.

Но когато виждам усмивките им сутрин, знам защо избрах този път.

Питам се: Дали всяка жена има тази сила? Или просто нямах избор? Какво бихте направили вие?