Когато свекървата стане гледачка: Пет години, които преобърнаха живота ми
– Не мога повече, Мария! – гласът на снаха ми, Елена, трепереше по телефона. – Моля те, само ти можеш да ни помогнеш. Мама е зле, а аз трябва да работя. Моля те…
Стоях в кухнята, с ръце, мокри от миене на чинии, и слушах как думите ѝ се разливат като студена вода по гърба ми. Никога не съм си представяла, че ще дойде ден, в който ще трябва да се грижа за майката на снаха си – жена, която едва познавах, и с която винаги сме си разменяли само учтиви усмивки на семейните събирания.
– Добре, Елена – казах тихо, макар в мен да бушуваше буря. – Ще направя каквото мога.
Така започнаха моите пет години на изпитания. Още първия ден, когато прекрачих прага на малкия апартамент в Люлин, ме посрещна миризма на лекарства и тишина, натежала от страх. Госпожа Димитрова – майката на Елена – лежеше в леглото си, с лице обърнато към стената. Беше отслабнала до неузнаваемост.
– Здравейте, аз съм Мария – казах плахо.
– Не ми трябва никой! – изсъска тя, без да ме погледне.
Стиснах зъби. Знаех, че няма да е лесно. Но не очаквах такава студенина. Всяка сутрин започваше с битка – да я убедя да закуси, да ѝ дам лекарствата, да ѝ сменя дрехите. Понякога плачеше безутешно. Друг път ме обвиняваше, че съм дошла да ѝ взема апартамента.
– Защо го правиш? – попита ме веднъж съпругът ми Иван, докато вечеряхме мълчаливо.
– Защото никой друг няма да го направи – отвърнах. – А и… ако някой ден аз се разболея така…
Той въздъхна тежко и замълча. Децата ни – Петър и Силвия – рядко идваха на гости. Казваха, че са заети с работа и учене. Истината беше, че никой не искаше да се сблъска с болестта отблизо.
С времето започнах да усещам как собствената ми идентичност се размива. Приятелките ми спряха да ме канят на кафе – „Ти все нямаш време“, казваха с усмивка. Иван започна да се прибира все по-късно от работа. Понякога се улавях, че говоря сама със себе си в кухнята.
Една вечер Елена дойде неочаквано. Седна до мен на дивана и ме хвана за ръката.
– Знам, че ти е трудно… – прошепна тя. – Но не мога да си позволя да напусна работа. Ако остана без заплата…
Погледнах я и видях сълзи в очите ѝ. За първи път осъзнах колко е уплашена и самотна и тя.
– Всички сме в капан – казах тихо.
Дните се нижеха един след друг. Госпожа Димитрова ставаше все по-слаба и раздразнителна. Един ден ме обвини:
– Ти си виновна! Ако не беше ти, Елена щеше да е тук! Ти ми отне дъщерята!
Побягнах в банята и се разплаках като дете. Чувствах се ненужна и виновна за всичко лошо в този дом.
Семейните ни вечери се превърнаха в сцени на напрежение. Иван мълчеше, а аз избухвах за най-малкото нещо.
– Защо никой не ми помага? – крещях една вечер. – Защо всичко е върху мен?
– Никой не те е карал! – отвърна Иван сухо.
Тогава разбрах колко самотен може да бъде човек сред собственото си семейство.
Единствената ми утеха стана малката градинка пред блока. Всяка сутрин излизах за десет минути въздух и гледах как слънцето огрява люляците. Там срещнах баба Надежда от съседния вход.
– Много си отслабнала, Марийче – каза тя веднъж. – Не се оставяй така…
– Нямам избор – отвърнах. – Ако не аз… кой?
– Понякога трябва да мислиш и за себе си – прошепна тя.
Думите ѝ ме преследваха дълго време.
След три години болестта на госпожа Димитрова се влоши рязко. Лекарите казаха, че няма надежда. Елена започна да идва по-често, но между нас вече стоеше невидима стена от неизказани думи и обиди.
В последната нощ преди смъртта ѝ седях до леглото ѝ и държах ръката ѝ. Тя отвори очи и прошепна:
– Прости ми…
Сълзите ми капеха по чаршафа.
След погребението домът опустя. Елена се върна на работа, Иван пак започна да се прибира късно. Аз останах сама със спомените си и с въпроса: струваше ли си всичко това?
Понякога нощем се будя и се питам: ако можех да върна времето назад, пак ли бих избрала да жертвам себе си за другите? Или щях най-после да помисля за себе си? Какво бихте направили вие?