Когато искаха да ми отнемат името и сина: История за борба и достойнство

— Не си достойна да носиш нашето име! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях в средата на хола, стиснала ръцете си в юмруци, а сърцето ми биеше лудо. Синът ми, малкият Петър, се беше скрил зад мен и ме дърпаше за полата.

— Моля те, Мария, не пред децата… — опита се да я укроти съпругът ми, Иван, но тя само го изгледа с презрение.

— Ти си виновен! Ако беше слушал мен, нямаше да се ожениш за нея! — изсъска тя и посочи към мен. — Тя ще ни опозори! Ще ни вземе детето и ще го направи като себе си!

В този момент усетих как гневът и болката се смесват в мен. Бях дошла в този дом преди осем години — млада, влюбена и пълна с надежди. Оставих родния си град, приятелите си, всичко, което познавах. А сега стоях тук — чужда сред свои.

Проблемите започнаха още след сватбата. Мария никога не ме прие. Все намираше повод да ме уязви: че не готвя като нея, че не чистя достатъчно добре, че съм „градско момиче“ и не разбирам от истински живот. Иван беше между чука и наковалнята — обичаше ме, но не смееше да се противопостави на майка си.

Когато се роди Петър, мислех, че всичко ще се промени. Но напрежението само се засили. Мария настояваше да го кръстим на баща й — Стефан. Аз исках да носи името на дядо ми — Петър, който ме беше отгледал след смъртта на родителите ми. След дълги караници Иван отстъпи и синът ни стана Петър. Оттогава Мария сякаш ме намрази още повече.

— Ще видиш ти! — заканваше се тя. — Ще ти взема детето! Ти не си майка!

С времето отношенията ни станаха непоносими. Иван започна да се прибира все по-късно от работа. Аз се чувствах все по-самотна и изолирана. Един ден, докато простирах прането на балкона, чух как Мария говори по телефона:

— Тая няма да остане тук дълго. Ще я изгоня! Ще докажа, че е лоша майка!

Сълзите напълниха очите ми. Не знаех какво да правя. Обадих се на най-добрата си приятелка Даниела:

— Дани, не издържам вече… Чувствам се като затворник в собствения си дом.

— Не позволявай да те пречупят! — каза тя твърдо. — Това е твоят син! Борѝ се за него!

Събрах сили и една вечер казах на Иван:

— Или ще застанеш до мен, или ще си тръгна с Петър.

Той ме погледна уморено:

— Не мога да избера между теб и майка ми…

Тогава разбрах — остана ли тук, ще загубя себе си. На следващия ден събрах малко багаж, взех Петър за ръка и напуснах дома им.

Мария подаде жалба в социалните: „Снахата е психически нестабилна, не може да гледа детето.“ Започнаха проверки — идваха социални работници, питаха съседи, разпитваха Петър в училище. Чувствах се унизена и безсилна.

В съда Мария поиска попечителство над Петър. Иван мълчеше. Аз стоях пред съдията с треперещи ръце:

— Госпожо съдия, аз съм майката на това дете! Никога не съм го изоставяла! Всичко правя за него!

Съдията ме погледна строго:

— Имате ли работа? Къде живеете?

— Работя като учителка в детска градина. Живея под наем при приятелка.

Мария се намеси:

— Тя е безотговорна! Детето трябва да остане при нас!

Петър се разплака:

— Искам при мама!

Тези думи ме спасиха. Съдът реши детето да остане при мен.

Но битката не свърши дотук. Мария продължи да настройва Иван срещу мен. Започнаха клевети по мой адрес в квартала: „Тя е лоша майка! Оставя детето само!“ Дори някои съседи спряха да ми говорят.

Имаше дни, когато се чувствах напълно сама. Вечер лягах до Петър и го прегръщах силно:

— Мамо, ти няма да ме оставиш, нали? — питаше той със страх в очите.

— Никога! — шепнех му през сълзи.

С времето намерих сили да започна отначало. Намерих малък апартамент под наем. Започнах допълнителна работа като частен учител по български език. Даниела ми помагаше с гледането на Петър.

Понякога срещах Иван на улицата. Очите му бяха тъжни:

— Прости ми… Не можах да бъда до теб.

— Вече няма значение — отвръщах аз.

Днес Петър е вече на десет години — умен, чувствителен и добър ученик. Понякога ме пита:

— Мамо, защо баба не ни обича?

Не знам какво да му кажа. Болката още е жива, но вече не ме парализира.

Понякога вечер седя сама на балкона и се питам: Защо в България толкова често жените трябва да избират между достойнството си и семейството? Защо позволяваме на страха и предразсъдъците да рушат живота ни? Какво бихте направили вие на мое място?