„Мама, как си?“ – Истината зад ежедневните обаждания

– Мамо, как си днес? – гласът на Даниела звучи сякаш идва от друг свят, далечен и студен, въпреки че телефонът е допрян до ухото ми.

– Добре съм, Дани. Как са децата? – питам, но вече знам, че ще чуя същия отговор като вчера.

– Добре са, мамо. Слушай, трябва да затварям, имам среща. Ще ти звънна утре.

Тишината след разговора е по-тежка от самотата. Поглеждам през прозореца – навън вали ситен дъжд, а по улицата минава жена с чадър и малко момиченце. Спомням си как тичах с моите деца по същия тротоар, когато бяха малки. Тогава бяхме трима срещу света. Сега съм сама срещу спомените си.

Мъжът ми, Иван, ни напусна преди повече от тридесет години. Остави ме с три деца и куп неплатени сметки. Не искаше да се занимава с болестта на най-малкия ни син, Петър. „Не мога да го понеса“, каза ми една вечер и си тръгна. Оттогава не съм го виждала.

Години наред работех на две места – чистачка в училище сутрин и продавачка в кварталната бакалия следобед. Вечер готвех и учех децата на уроци. Не помня да съм спала повече от четири часа на нощ. Но никога не се оплаках. Защото ги обичах повече от себе си.

Сега те са големи хора – Даниела е счетоводителка в центъра, Мария работи в банка, а Петър е програмист. Всеки има свой живот, свои проблеми. Но откакто преди година получих инсулт и лекарите казаха, че трябва да внимавам с всичко – хранене, движение, лекарства – нещо се промени.

Преди почти не ми звъняха. Понякога забравяха рождения ми ден. Сега телефонът ми звъни всеки ден – ту Даниела, ту Мария, ту Петър. В началото се зарадвах: „Ето, сетиха се за мен!“. Но скоро усетих нещо странно в гласа им – някаква принуденост, липса на топлина.

– Мамо, взимаш ли си лекарствата? – пита Мария всяка вечер.

– Да, Марче, взимам ги.

– Добре. Ако имаш нужда от нещо, кажи.

– Благодаря ти, миличка.

– Добре, ще ти звънна утре.

И така всеки ден. Като по график. Без излишни приказки, без смях или спомени за миналото. Само въпроси за здравето ми и дали всичко е наред с апартамента.

Преди месец чух случайно как Даниела говори с Мария по телефона – бяха забравили да затворят линията:

– Трябва да я държим под око. Ако стане нещо… знаеш какво пише в завещанието.

– Да бе, ама Петър пак ще се опита да вземе повече. Трябва да внимаваме.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам на ушите си. Толкова години се борих за тях, а сега… Сега съм просто една стара жена с двустаен апартамент в София и малко спестявания в банката.

Оттогава не мога да спя спокойно. Всяко обаждане ме кара да се чувствам като предмет – като чекова книжка или нотариален акт. Не като майка.

Петър идва най-рядко. Когато го видя, винаги бърза:

– Мамо, добре ли си? Имаш ли нужда от пари?

– Не, Петре, имам всичко.

– Добре… Ако има нещо – обади се.

И изчезва за още един месец.

Понякога се чудя дали аз съм виновна. Може би ги разглезих твърде много? Може би им дадох всичко и забравих да поискам нещо в замяна – поне малко обич?

Съседката ми леля Сийка често ме кани на кафе:

– Маргарито, не се ядосвай! Такива са младите сега – все бързат за някъде.

– Ама аз не искам много… Само да седнат до мен и да поговорим като хората…

– Ех, злато мое…

Вчера беше рожденият ми ден. Очаквах поне един от тях да дойде. Приготвих баница и купих малка торта от магазина до блока. Чаках цял ден. Никой не дойде. Само телефонът звънна три пъти – по веднъж от всеки.

– Честит рожден ден, мамо! Да си жива и здрава! Ще ти звънна утре!

Затворих телефона и заплаках като дете.

Днес пак гледам през прозореца и се чудя: ако утре ме няма, ще плачат ли истински? Или ще спорят кой какво ще вземе?

Кажете ми честно: заслужих ли тази самота? Или просто такава е съдбата на всяка майка в България днес?