Рискувах всичко заради моите тризнаци – изповедта на една българска майка
– Госпожо Николова, трябва да вземете решение. – Гласът на д-р Георгиева беше равен, но очите ѝ се изпълниха със съчувствие. – Ако продължите тази бременност с тризнаците, рискувате живота си. Може би е по-добре да изберете едно дете…
В този момент времето спря. Седях в болничната стая, стиснала ръката на мъжа си Петър, а думите на лекарката кънтяха в главата ми като ехо. Как се избира кое дете да живее? Как се убива надеждата за другите две? Сълзите ми се стичаха безшумно, а Петър гледаше в пода, сякаш там ще намери отговор.
– Не мога… Не мога да избера – прошепнах. – Това са моите деца. И тримата…
Д-р Георгиева въздъхна тежко. – Разбирам ви, но трябва да знаете, че има голям риск. Вашето сърце няма да издържи, ако нещо се обърка. Семейството ви…
– Семейството ми ще ме подкрепи – прекъснах я, макар че не бях сигурна в това. Майка ми вече беше казала: „Мариела, не рискувай живота си напразно! Имаш и дъщеря вкъщи!“
Вечерта вкъщи беше като буря без гръм. Петър мълчеше, а аз се опитвах да обясня на дъщеря ни Ива защо мама е толкова тъжна. Тя ме прегърна и прошепна: „Мамо, искам братчета.“
Седнахме с Петър на кухненската маса. Той разтри слепоочията си и каза:
– Мариела, не искам да те загубя. Не мога да си представя живота без теб… Но ако ти искаш да се бориш за тримата, ще бъда до теб.
Това беше всичко, от което имах нужда. На следващия ден казах на д-р Георгиева:
– Ще се боря за всичките си деца. Каквото и да стане.
Започнаха месеци на страх и несигурност. Всеки преглед беше изпитание. Всяка нощ се будех от кошмари – виждах как губя едно, две или всичките си деца. Майка ми идваше всеки ден и ме молеше:
– Мариела, послушай лекарите! Мисли за Ива!
– Мамо, не мога да избера между децата си – отвръщах със сълзи.
Съседките шушукаха зад гърба ми:
– Луда е тази Мариела! Защо рискува така?
Но имаше и хора като леля Станка от третия етаж:
– Браво, момиче! Майчинството е жертва. Бог ще ти помогне!
Петър работеше двойно, за да ни осигури всичко необходимо. Ива рисуваше трима братя с флумастери по стените на детската стая. Аз броях дните до термина и се молех всяка вечер.
В осмия месец започнаха болките. Лекарите ме приеха по спешност в „Майчин дом“ в София. Петър тичаше по коридорите като луд, а майка ми се молеше пред параклиса.
– Госпожо Николова, трябва да направим секцио веднага! – извика д-р Георгиева.
Помня само светлините над операционната маса и гласа на анестезиолога:
– Всичко ще бъде наред…
Събудих се в реанимация. Първото нещо, което попитах беше:
– Децата?
Петър стоеше до леглото ми със сълзи в очите:
– И тримата са живи! Малки са, но са бойци като теб!
Сълзите ми потекоха отново – този път от щастие. Видях ги през стъклото на кувьоза – три малки човечета с тъмни косички и слаби гласчета.
Следващите седмици бяха изпитание – безсънни нощи, тревоги за всяко дишане, всяка капчица мляко. Но тризнаците растяха. Ива ги нарече „трите мускетари“.
Семейството ни се промени завинаги. Майка ми призна:
– Грешах… Ти си истинска майка!
Сега, когато гледам как тримата тичат из двора и се смеят с Ива, знам, че съм взела правилното решение. Но понякога нощем се питам: Дали всяка майка би имала моята смелост? Дали бих могла пак да премина през този ад? Какво бихте направили вие?