Наследството на баба: дом, разделен на две

— Не мога да повярвам, че го направи! — гласът ми се разтрепери, докато гледах Иван право в очите. В ръцете си стисках писмото от нотариуса, което току-що бях извадила от пощенската кутия. — Как можа майка ти да даде апартамента на Петър, а нас да остави на улицата?

Иван мълчеше. Очите му бяха празни, сякаш някой беше угасил светлината в тях. Синът ни, Дани, спеше в другата стая — единствената стая в нашия малък двустаен апартамент в „Люлин“. От месеци се надявахме, че ще можем да се преместим в по-голямото жилище на свекърва ми, след като тя се премести при сестра си в Пловдив. Но сега всичко се срина.

— Мама винаги е имала слабост към Петър — промълви Иван, сякаш говореше на себе си. — Още от деца. Аз бях този, който трябваше да се оправя сам. Той винаги получаваше всичко наготово.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках Дани да ме види разстроена. Трябваше да съм силна заради него. Но как се става силен, когато светът ти се разпада?

Вечерта седнахме на масата с Иван. Мълчахме дълго. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от трамвая навън.

— Ще говориш ли с нея? — попитах тихо.

— Не знам дали има смисъл — отвърна той. — Тя вече е решила.

— Ами ние? Какво ще правим? Наемът тук расте всяка година. Заплатите ни не стигат. Дани расте, няма място за игра, няма място за мечти…

Иван стисна ръката ми. Усетих колко е уморен. Работеше по 12 часа в автосервиза, а аз — на две места: сутрин чистех стълбища, следобед помагах в една сладкарница. Всичко заради този дом, който никога нямаше да бъде наш.

На следващия ден отидох при свекърва ми — Мария. Посрещна ме с обичайната си студенина.

— Здравей, Цвети. Какво те води?

— Здравейте, Мария. Исках да поговорим за апартамента…

Тя ме прекъсна:

— Решението е взето. Петър има нужда повече от вас. Той още не е стъпил на краката си.

— А ние? — гласът ми трепереше. — Ние не сме ли семейство? Дани не е ли ваш внук?

Мария въздъхна и извърна поглед.

— Вие сте млади, ще се оправите. Петър е по-чувствителен…

Излязох оттам с усещането, че съм невидима. Че моето дете не значи нищо пред „по-чувствителния“ син.

Вкъщи Иван ме прегърна без думи. Дани ни гледаше с широко отворени очи.

— Мамо, защо плачеш?

— Не плача, слънце мое. Просто… понякога възрастните са тъжни.

Минаха седмици в напрежение и мълчание. Петър се нанесе в апартамента с новата си приятелка и кучето им. Мария идваше често да им носи храна и да им помага с ремонта. За нас — нито дума.

Една вечер Иван се прибра по-късно от обикновено. Беше пил.

— Не издържам повече! — извика той и удари по масата. — Цял живот се боря за признание, а винаги съм вторият! Защо? Какво направих толкова лошо?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го и двамата плакахме дълго.

Скоро започнахме да търсим ново жилище под наем, но цените бяха непосилни. Приятелите ни съветваха да заведем дело срещу Мария, но Иван отказа:

— Това е майка ми… Не мога да я съдя.

Веднъж срещнах Петър пред блока.

— Знам, че сте ядосани — каза той тихо. — Но аз не съм виновен… Мама настояваше.

— Можеше да откажеш — отвърнах аз. — Можеше да помислиш за брат си и племенника си.

Той сведе глава и замълча.

С времето болката не намаляваше, но се научих да живея с нея. Започнах да пиша дневник, за да не полудея от безсилие. Понякога си представях как един ден ще имаме свой дом — малък, но наш, изпълнен с топлина и смях.

Дани растеше и все по-често питаше защо не можем да живеем в големия апартамент на баба Мария.

— Защото понякога възрастните правят избори, които децата не разбират — казвах му аз.

С Иван станахме по-близки от всякога. Болката ни сближи, но и ни промени завинаги. Научихме се да ценим малките радости: разходките в парка, домашната баница в неделя сутрин, смеха на Дани.

Понякога се чудя: Защо семейството може да бъде най-голямата ти опора… но и най-дълбоката ти рана? Как бихте постъпили вие на мое място?