Брат ми даде всичко за децата си, а когато се разболя, те го забравиха – История за саможертвата и неблагодарността

– Не мога да повярвам, че пак не дойдоха, Мария! – гласът на брат ми Стефан трепереше от болка и разочарование. Седяхме в малката му кухня в Пловдив, а навън валеше ситен дъжд, който сякаш подчертаваше сивотата на деня. Беше вторник вечер, а той отново чакаше децата си – Ива и Даниел – да го посетят. Беше им звънял сутринта, напомнил им е, че има нужда от лекарства и малко компания. Но часовникът вече показваше осем и половина, а телефонът му мълчеше.

– Може би са заети, Стефане – опитах се да го утеша, макар че знаех колко кухо звучи това оправдание. Виждах как очите му се пълнят със сълзи, които той упорито преглъщаше. Винаги е бил силен, винаги е бил този, който държи всички заедно. А сега беше сам.

Стефан беше най-големият от тримата ни братя. Още от малък пое отговорността за семейството ни, след като баща ни почина рано. Работеше на две места – през деня в автосервиза, а вечер като охрана в един склад. Никога не се оплакваше. Когато се ожени за Катя, всички мислехме, че най-накрая ще намери спокойствие. Родиха им се две деца – Ива и Даниел. Брат ми правеше всичко за тях: водеше ги на уроци по пиано и футбол, купуваше им книги и дрехи, лишаваше себе си от всичко излишно.

Помня как веднъж през зимата Ива си пожела ново палто. Стефан тогава беше останал без работа за няколко месеца. Въпреки това намери начин да й купи най-хубавото палто в магазина. Катя често му казваше:

– Стефане, не ги глези толкова! Трябва да знаят какво е лишение!

– Децата не трябва да страдат заради нашите проблеми – отвръщаше той с твърдост.

Годините минаваха, децата пораснаха. Ива замина да учи в София, после остана там да работи в банка. Даниел стана програмист и също се премести в столицата. Катя почина преди пет години от рак. Стефан остана сам в големия апартамент, пълен със спомени и снимки по стените.

Преди година започнаха болките в кръста. Лекарите откриха тумор на гръбначния стълб. Операцията беше тежка, възстановяването – още по-трудно. Аз бях до него колкото можех – носех храна, чистех, водех го на прегледи. Но аз съм само сестра му. Децата му идваха рядко – по празници или когато трябваше да подпишат някакви документи.

– Обещаха ми този път да дойдат – каза Стефан тихо онази вечер.

– Може би ще дойдат утре – казах аз с надежда.

Но утре никога не идваше.

Един ден реших да се обадя на Ива.

– Иве, татко не е добре. Сам е, има нужда от вас.

– Лельо Мария, знам… Но работата ми е много натоварена. Имаме проект с краен срок… Ще се опитам да дойда другата седмица.

– А Даниел?

– Той е в командировка в Германия…

Гласът й беше студен и далечен. Затворих телефона с буца в гърлото.

Вечерта Стефан ме попита:

– Мария, къде сбърках? Защо децата ми не ме искат? Не съм ли им дал всичко?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го и двамата плакахме дълго.

Седмиците минаваха бавно. Стефан отслабна още повече. Понякога нощем го чувах да говори сам:

– Господи, само още веднъж да ги видя заедно…

Една неделя Ива най-накрая дойде. Влезе с бърза крачка, остави чантата си на масата и погледна телефона си.

– Тате, имам само час-два… После трябва да тръгвам обратно за София.

Стефан я гледаше жадно, сякаш искаше да запомни всяка черта от лицето й.

– Как си, Иве? Как е работата?

– Добре съм… Много съм заета…

Разговорът беше накъсан и напрегнат. Когато си тръгна, Стефан остана още по-смачкан.

– По-добре да не беше идвала – прошепна той.

Даниел не дойде изобщо.

Месец по-късно Стефан почина тихо в съня си. На погребението децата му стояха отстрани – чужди един на друг и на всички нас. След службата Ива ме попита:

– Лельо Мария, мислиш ли, че татко беше щастлив?

Погледнах я право в очите:

– Щеше да бъде щастлив само ако бяхте до него…

Сега седя сама в апартамента на брат ми и гледам снимките по стените – усмихнати лица от миналото. Питам се: къде сбъркахме като семейство? Кога позволихме работата и амбициите да ни отнемат най-ценното – връзката помежду ни?

Дали някога ще се научим да ценим хората до себе си преди да ги загубим? Или ще продължаваме да бързаме нанякъде, докато забравяме онези, които са дали всичко за нас?