Когато свекървата решава вместо нас: История за граници и семейни очаквания

— Не, не мога да го направя! — гласът ми трепереше, докато държах слушалката и слушах как свекърва ми, Мария, настояваше от другата страна. — Моля те, Деси, той е още дете! — гласът ѝ беше натрапчив, почти заповеднически. — На 23 години е, Мария! Не е дете! — отвърнах аз, усещайки как сълзите напират в очите ми.

Това беше началото на края на спокойствието в нашия дом. Мъжът ми, Ивайло, стоеше до мен, стиснал устни, без да каже нищо. Знаех, че го боли, но и той беше наясно — не можем да позволим на брат му, Стефан, да се нанесе при нас. Живеехме в двустаен апартамент в Люлин, с малката ни дъщеря, която тъкмо беше проходила. Всяко кътче беше ценно. А и отношенията ни със Стефан никога не са били лесни — той беше разглезен, свикнал всичко да му се поднася на тепсия.

— Мамо, не можем да го вземем — опита се да обясни Ивайло по-късно вечерта по телефона. — Тук няма място, а и Деси работи от вкъщи… — Не ме интересува! — прекъсна го тя. — Той е твой брат! Семейството е над всичко! Какво ще кажат хората? Как може да оставите момчето на улицата?

В този момент усетих как гневът ми се смесва с вина. В България семейството винаги е било свещено. „Какво ще кажат хората?“ — този въпрос тежеше като камък на врата ми. Но аз бях уморена да живея според чуждите очаквания.

Стефан се появи още на следващия ден с две чанти и нахална усмивка. — Здрасти, кака! Къде ще спя? — попита без грам притеснение. Ивайло го изгледа строго, но не каза нищо. Аз само въздъхнах и посочих дивана в хола.

Първите дни бяха кошмарни. Стефан ставаше по обяд, оставяше чинии навсякъде, слушаше музика до късно и непрекъснато канеше приятели. Дъщеря ми се будеше от шума, а аз не можех да работя. Опитах се да говоря с него:

— Стефане, моля те, по-тихо вечер. Детето спи.
— Абе, Деси, стига си мрънкала! Все едно светът се върти около вас!

Чувствах се като чужденец в собствения си дом. Ивайло започна да се прибира все по-късно от работа. Вечерите ни преминаваха в мълчание или дребни кавги. Свекърва ми звънеше всеки ден и ме обвиняваше:

— Ти си виновна! Ако беше по-добра снаха, щеше да приемеш Стефан като свой син!

Една вечер не издържах и избухнах:

— Ивайло, така не може повече! Или той си тръгва, или аз!
Той ме погледна уморено:
— Знам… Но как да го кажа на майка ми? Ще ме намрази.
— А аз? Аз вече не издържам! Детето страда, ние се караме… Това ли е семейството?

Сълзите ми потекоха безконтролно. Ивайло ме прегърна:
— Ще говоря с него утре.

На следващия ден двамата седнахме със Стефан.
— Стефане — започна Ивайло тихо — трябва да си намериш друго място.
Стефан избухна:
— Предател! Майка ще ви намрази! Какви хора сте вие?

Излезе трясвайки вратата. След час звънна свекърва ми:
— Никога няма да ви простя! Срам ме е от вас!

Дните след това бяха тежки. Чувствах се виновна и предадена едновременно. Но домът ни постепенно се върна към нормалния ритъм. Дъщеря ми отново спеше спокойно. Ивайло започна да се усмихва повече.

Семейството ни обаче остана разделено. На Коледа свекърва ми не дойде. По телефона каза само:
— За мен вече не съществувате.

Понякога нощем лежа будна и се питам: „Трябваше ли да постъпя така? Можех ли да бъда по-добра?“ Но после виждам спокойното лице на дъщеря си и си казвам: „Може би понякога трябва да избереш себе си.“

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно — мирът у дома или одобрението на семейството?