Счупени обещания у дома: Завръщане, което не беше завръщане

– Тате, не можем да се върнем на село. Животът ни е тук, в София. – Гласът на сина ми, Димитър, беше тих, но категоричен. Снаха ми, Мария, стоеше до него с ръце, скръстени пред гърдите, и избягваше да ме погледне в очите.

Седях на кухненската маса в новата къща – същата тази къща, за която бях работил като вол в Германия цели петнайсет години. Всяка тухла, всяка керемида беше пропита с потта и надеждите ми. Всяка вечер там, далеч от дома, си представях как ще се върна, как ще съберем цялото семейство край огнището, ще се смеем и ще вечеряме заедно.

– Митко, всичко това го направих за вас! – Гласът ми трепереше. – Защо не искате да дойдете? Какво има в този град, което селото не може да ви даде?

Мария въздъхна тежко. – Тук имаме работа, приятели, детето ходи на хубава детска градина. На село няма нищо за нас.

Погледнах към малкия им син – моят внук Алекс. Той беше на пет и вече говореше с градски акцент. Не познаваше мириса на прясно окосена трева, не беше тичал бос по росата сутрин. Сърцето ми се сви.

В Германия често си представях как ще го уча да кара колело по прашните пътища, как ще му показвам как се дои крава или как се бере череша от нашата градина. Но сега всичко това изглеждаше като някакъв стар филм, който никой не иска да гледа.

– Тате, разбери ни – опита се да ме успокои Димитър. – Не е лесно да зарежеш всичко и да започнеш отначало.

– А за мен беше ли лесно? – избухнах аз. – Петнайсет години мих чинии и чистих хотели за чужденци! Всичко търпях заради вас!

В стаята настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник – подарък от съседа бай Иван за новия дом.

Мария стана първа. – Ще изведа Алекс навън. – Взе детето за ръка и излязоха в двора.

Останахме сами с Димитър. Той гледаше в пода.

– Знам, че си жертвал много – каза тихо. – Но светът се промени. На село няма работа, няма живот за младите. Ти сам го знаеш.

– Ами аз? Какво да правя тук сам? – попитах отчаяно.

– Намери си компания, тате. Хората тук те уважават. Може да започнеш нещо свое – градина, животни…

Погледнах през прозореца към двора. Всичко беше ново и подредено – асма, лехи със зеленчуци, люлка за Алекс… Но нямаше кой да ги ползва.

Вечерта си легнах сам в голямата спалня. Чувах само щурците отвън и далечния лай на кучетата от съседната къща. В Германия шумът на автобаните ме приспиваше; тук тишината беше оглушителна.

На следващия ден Димитър и Мария си тръгнаха обратно за София. Алекс ми помаха през прозореца на колата:

– Дядо, ще дойдеш ли пак при нас?

– Ще видим, момчето ми… – отвърнах с усмивка, която едва задържах.

Останах сам сред четири стени, които трябваше да бъдат дом за всички ни. Съседите идваха да ме видят – баба Пенка донесе баница, бай Иван ме покани на ракия вечерта. Но празнотата не можеше да се запълни с приказки и алкохол.

Дните минаваха бавно. Сутрин ставах рано и обикалях двора. Поливах цветята, плевях градината… Понякога сядам на пейката под асмата и гледам към пътя – дали няма да видя колата на Димитър?

Една вечер седнах сам на масата с чаша ракия и парче сирене. Включих телевизора – новините пак говореха за хора като мен: „Българите се връщат от чужбина, но селата остават пусти.“

Замислих се: дали сбърках някъде? Дали мечтата ми беше само моя? Може би трябваше да ги питам какво искат преди да строя тази къща…

Понякога ми се струва, че съм чужденец и тук, в собствения си дом. Хората ме поздравяват по улицата: „Браво бе, Петре! Върна се! Построи хубава къща!“ А аз отвръщам с усмивка и усещам как нещо тежко ме дави отвътре.

В неделя отидох на гробището при жена ми. Почина докато бях в Германия… Не успях да я изпратя както трябва. Седнах до кръста ѝ и ѝ разказах всичко:

– Марийке… Върнах се. Къщата е готова… Но няма кой да живее в нея.

Вятърът разлюля клоните над мен и сякаш чух гласа ѝ: „Домът е там, където са хората ти.“

Върнах се вкъщи със свито сърце. Вечерта звънна телефонът – Димитър:

– Тате, Алекс пита кога ще дойдеш при нас в София.

– Скоро… – казах тихо.

Погледнах към празната къща и си помислих: Какво е домът без семейство? Има ли смисъл да строиш стени, ако няма кой да ги изпълни със смях?

Кажете ми вие: Кое е по-важно – корените или крилете? Може ли човек да бъде у дома си там, където е сам?