Когато съпругът ми даде цялата ми работа на майка си – буря в българската кухня

– Къде са мусаката и сармите? – изкрещях аз, докато отварях хладилника за трети път, сякаш храната можеше да се появи магически, ако само погледна достатъчно настоятелно.

Димитър се появи в кухнята с виновна усмивка, която веднага ме накара да усетя как кръвта ми кипва.

– Ами… майка ми дойде по-рано. Казах й да вземе всичко. Тя е сама, знаеш колко ѝ е трудно напоследък…

Замръзнах. Пръстите ми се впиха в дръжката на хладилника. През уикенда бях готвила с часове – мусака, сарми, баница, даже и тиквеник за десерт. Всичко това, за да имаме готова храна през седмицата. Работя по 10 часа на ден и готвенето ми е единственото време за себе си. А сега – всичко беше изчезнало. Не само храната, а и усилията ми, времето ми, грижата ми.

– Не можеше ли поне да ме попиташ? – прошепнах, гласът ми трепереше между гняв и обида.

– Не исках да те притеснявам. Ти винаги си толкова добра… – опита се да ме успокои Димитър.

– Добра? Или просто удобна? – изстрелях аз. – Защо винаги трябва аз да съм тази, която се жертва? Защо моят труд не значи нищо?

Той замълча. В този момент чух как телефонът му вибрира – беше майка му, леля Станка. Сигурно щеше да благодари за храната. В този миг усетих как стените на малката ни кухня се стесняват около мен.

Спомних си първите години от брака ни. Как свекърва ми идваше всеки уикенд с „малки забележки“ за това как готвя или как подреждам масата. „В нашето семейство така не се прави“, казваше тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ. Димитър винаги мълчеше или се смееше неловко. Аз преглъщах и продължавах да се старая.

Но тази вечер не можех повече.

– Димитре, не съм ти прислужница! Не съм и готвачка на майка ти! – извиках аз.

Той се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах.

– Разбираш ли колко е унизително? Да вложа толкова труд и ти просто да го раздадеш, без дори да ме попиташ? А ако аз бях взела нещо твое и го бях дала на някого без да ти кажа?

– Не е същото… – промълви той.

– За теб може би не е! За мен е! – сълзите вече напираха в очите ми.

В този момент вратата на апартамента се отвори – леля Станка беше решила да върне празните кутии веднага. Влезе в кухнята с широка усмивка:

– Много вкусно беше, мило! Само мусаката малко солена…

Погледнах я и не казах нищо. Димитър се смути още повече.

– Мамо, може би другия път ще питаме преди да вземем всичко…

– Е, какво толкова? Нали сме семейство! Всичко е общо! – махна с ръка тя.

Тогава избухнах:

– Не, не е всичко общо! Моето време не е общо! Моят труд не е общ! Ако искате помощ – питайте ме! Не ме приемайте за даденост!

Леля Станка ме изгледа смаяно, после погледна към сина си:

– Какво й става на тази жена?

– Става ми това, че съм уморена да бъда невидима! – казах тихо и излязох от кухнята.

Затворих се в спалнята и заплаках. Спомних си майка ми как винаги казваше: „Жената трябва да държи семейството цяло.“ Но никой не беше казал какво става, когато жената се разпада отвътре.

На следващия ден Димитър опита да говори с мен:

– Знам, че сбърках. Просто… свикнал съм мама винаги да има всичко. Тя остана сама след татко…

– А аз? Аз съм сама в собственото си семейство! – прекъснах го аз.

Той замълча. За първи път видях в очите му разбиране – или поне опит за такова.

Вечерта седнахме заедно на масата. Този път нямаше готова храна. Поръчахме пица от кварталната пицария. Димитър предложи сам да измие чиниите. Леля Станка не дойде.

Може би промяната започва с малки стъпки. Може би трябваше най-накрая да кажа „стига“. Но защо в България все още очакват жената да бъде тиха, услужлива и винаги готова да жертва себе си заради другите?

Колко още жени като мен преглъщат сълзите си в кухнята всяка вечер? Колко още ще търпим преди да поискаме уважение за труда и времето си?