Среща между рафтовете: Когато приятелството се превръща в монолог

— Ели, ти ли си? — гласът ѝ ме удари като студен душ, докато ровех между доматите в супермаркета. Не бях я виждала от месеци. Силвия — някога най-близката ми приятелка, с която деляхме и радости, и сълзи. Сега стоеше пред мен с лъскава чанта и усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

— Здрасти, Силве! — отвърнах, опитвайки се да прикрия изненадата и лекото раздразнение, което ме прониза. Колко пъти ѝ писах през последните месеци? Колко пъти получих едно и също: „Заета съм, Ели. Ще се чуем друг път.“?

Тя ме прегърна бегло, сякаш бързаше да отметне още една задача от списъка си. — Ох, толкова неща ми се случиха! — започна веднага, без да ме попита как съм. — Представяш ли си, най-накрая ме повишиха в офиса! Ама не беше лесно, шефът ми е ужасен. Всеки ден ми звъни по пет пъти, даже веднъж на рождения ден на Даниела (дъщеря ѝ) ми се обади в 21:00! И после вкъщи — мъжът ми пак е забравил да купи хляб, а майка му пак се меси в всичко… — думите ѝ се изсипваха като порой.

Стоях с торбичката домати в ръка и кимах. Опитах се да вмъкна нещо за себе си:

— И при мен не е лесно напоследък… Мама е болна, а в работата…

— Ох, чакай само да ти разкажа! — прекъсна ме тя. — Даниела пак е болна. Водих я по лекари, а после трябваше да тичам на родителска среща. И знаеш ли какво? Никой не оценява колко ми е трудно! Всички само искат нещо от мен!

Погледнах я — гримирана до съвършенство, но с тъмни кръгове под очите. В този момент осъзнах: тя не ме виждаше. Не чуваше гласа ми. Бях просто слушател в собствения си живот.

— Силве, наистина се радвам за теб… — опитах пак.

— Ох, Ели, трябва да тръгвам! Имам още толкова неща за вършене! Ще ти пиша! — каза тя и вече беше на касата.

Останах сама между рафтовете със зеленчуци. В ръката ми доматите натежаха. Спомних си как преди години седяхме до късно в малкото кафене до пазара и споделяхме мечти. Тогава тя слушаше. Аз също. Сега между нас стоеше стена от недоизказани думи и пропуснати срещи.

Прибрах се вкъщи с усещането за празнота. Мъжът ми, Петър, седеше пред телевизора.

— Как мина? — попита той разсеяно.

— Срещнах Силвия — казах тихо.

— О, тя още ли е толкова заета?

— Повече от всякога.

Петър въздъхна и се върна към новините. Аз седнах до прозореца и гледах как дъждът барабани по стъклото. В главата ми ехтяха думите на Силвия: „Никой не оценява колко ми е трудно.“

А аз? Кой чува мен? Кога приятелството се превръща в монолог? Защо позволяваме хората да ни използват само като фон за собствените си истории?

На следващия ден майка ми ме повика по телефона:

— Ели, добре ли си?

— Добре съм, мамо.

— Звучи ми тъжно гласът ти.

— Просто… понякога се чувствам невидима.

Майка ми замълча за миг.

— Истинските приятели са тези, които чуват и мълчанието ти, Ели.

Затворих телефона и дълго гледах снимката на мен и Силвия от абитуриентския бал. Усмихнати, прегърнати, с надежда в очите. Кога изгубихме тази връзка? Дали вината е само нейна? Или и аз съм позволила дистанцията да расте?

Вечерта реших да напиша съобщение на друга стара приятелка — Мария. Не бяхме се чували отдавна.

„Мария, как си? Липсваш ми.“

Този път получих отговор почти веднага: „И ти ми липсваш! Да се видим тази седмица?“

Сърцето ми се стопли. Може би не всички приятелства са обречени да станат монолог. Може би има надежда за истински разговори и споделени мигове.

Но все още ме гложди въпросът: Колко често слушаме истински хората около нас? Или всички сме затънали в собствените си истории?

А вие как мислите – кога приятелството престава да бъде взаимност и се превръща в сцена само за един актьор?