Тридесет години снаха: Истината, която научих след смъртта на свекърва ми
– Не слагай толкова сол, Мария! – гласът ѝ прониза тишината в кухнята, докато ръцете ми трепереха над тенджерата. Беше поредната неделя, когато цялото семейство се събираше на обяд. Свекърва ми, баба Стефка, седеше на масата с кръстосани ръце и остър поглед, който сякаш претегляше всяко мое движение. Тридесет години бях снаха в тази къща, но никога не се почувствах като дъщеря.
В началото вярвах, че с времето ще ме приеме. Че ще дойде ден, в който ще ме прегърне и ще ми каже: „Марийче, ти си ми като дъщеря.“ Но този ден така и не дойде. Вместо това получавах само критики – за готвенето, за възпитанието на децата, за начина, по който сгъвам покривките. Мъжът ми, Георги, рядко се намесваше. „Такава си е майка ми, не го взимай навътре“, казваше той и се скриваше зад вестника или телевизора.
Понякога нощем лежах будна и се питах: „Какво не правя както трябва? Защо не мога да ѝ угодя?“ Децата растяха, а аз все повече се затварях в себе си. На празници гледах как свекърва ми раздава подаръци на всички, а на мен винаги ми подаваше нещо дребно – буркан сладко или чифт чорапи. Никога не получих онзи топъл жест, който толкова жадувах.
Единствено с дъщеря ми Веси споделях болката си. Тя беше единствената, която виждаше сълзите ми след поредната забележка. „Мамо, баба Стефка просто не знае как да показва обич“, опитваше се да ме утеши тя. Но аз усещах как с годините между мен и Георги се появява невидима стена – стена от неизказани думи и натрупана горчивина.
Смъртта на свекърва ми дойде внезапно. Един студен януарски ден Георги ме събуди с думите: „Мама си отиде.“ В първия момент не почувствах нищо – нито облекчение, нито тъга. Просто празнота. Погребението беше тихо, събраха се роднини от цялата страна. Всички говореха за това колко добра жена е била баба Стефка – как е помагала на съседите, как е гледала внуците. Аз стоях в ъгъла и слушах тези думи като чужда.
След погребението останахме да разчистим къщата. В една стара кутия намерих писма – пожълтели листи, писани с красив почерк. Не можех да устоя и започнах да чета. Първото писмо беше адресирано до сестра ѝ в Пловдив:
„Не знам дали някога ще мога да приема Мария като своя дъщеря. Тя е добра жена, грижи се за Жоро и децата, но не е като нашите хора…“
Сълзите напълниха очите ми. Прочетох още няколко писма – във всяко от тях имаше по нещо за мен: „Мария е работлива, но твърде тиха“, „Не разбира нашите шеги“, „Децата ѝ са добре възпитани, но тя е студена“…
В този момент Георги влезе в стаята и ме видя с писмата в ръце.
– Какво правиш?
– Чета какво е мислила майка ти за мен…
Той замълча и седна до мен.
– Знаеш ли… – започна тихо – Мама никога не беше доволна от никого. Дори от мен.
– Но защо никога не го каза? Защо трябваше да живея с усещането, че съм недостатъчна?
– Може би защото така са ги учили – да мълчат, да крият чувствата си…
В този момент усетих как цялата тежест на годините ме притиска. Спомних си всички онези неделни обеди, когато се опитвах да бъда перфектната снаха – а всъщност никога не съм имала шанс.
Дните след смъртта на свекърва ми минаха като в мъгла. Разчиствахме вещите ѝ, а аз все повече осъзнавах колко много неизказано има между хората в едно българско семейство. Колко често любовта остава скрита зад критики и мълчание.
Една вечер седнах с Веси на терасата.
– Мамо, ти направи всичко възможно – прошепна тя и ме прегърна.
– А дали някога ще мога да простя? Не на баба Стефка… а на себе си, че толкова години живях в страх от нейното мнение?
Сега често се питам: Колко много жени като мен живеят с усещането, че никога няма да бъдат достатъчни? Колко семейства са разделени от мълчание и неизказана болка?
А вие… простихте ли някога на някого, който никога не ви прие? Или още чакате онова признание, което може би никога няма да дойде?