Между два свята: Завръщане в селото или напускане завинаги?

– Иване, не мислиш ли, че е време да се върнеш при нас? – думите на Зоя още кънтяха в ушите ми, докато гледах през прозореца на малкия си апартамент в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а небето над София бе натежало от облаци. В ръцете си стисках чашата с чай, но топлината ѝ не можеше да стопли студенината, която се беше настанила в гърдите ми.

Зоя, жената на брат ми Стефан, винаги е била директна. Но този път думите ѝ бяха като шамар: „Продай апартамента, върни се на село. Семейството има нужда от теб. Тук си сама.“ Не беше ли тя същата, която преди години ми каза, че съм „градска госпожа“, че съм забравила откъде съм тръгнала? Сега изведнъж се сетиха за мен.

Седнах на дивана и се загледах в снимката на мама и татко – усмихнати пред старата ни къща в село Драганово. Отдавна ги няма. Останахме само аз и Стефан. Той остана там, ожени се за Зоя, отгледаха две деца. Аз избягах – първо в Плевен заради университета, после в София заради работа. Винаги съм вярвала, че тук ще намеря себе си. Но истината е, че никога не се почувствах у дома.

Телефонът иззвъня. Погледнах – Стефан. Не вдигнах. Не можех. Не и след разговора със Зоя. Вместо това се върнах към мислите си – за всички онези години, когато се прибирах само за празниците, когато усещах погледите на съседите: „Ето я пак градската!“. За всички пъти, когато майка ми шепнеше: „Иване, тук си нужна.“ А аз все бързах да си тръгна.

Вечерта заваля сняг. Гледах как снежинките покриват покрива на отсрещния блок и си мислех за тишината в селото през зимата – как огънят пука в печката, как мирише на печени чушки и ябълки. Изведнъж някой почука на вратата. Погледнах през шпионката – Стефан. В ръцете си държеше кошница с ябълки.

– Може ли да вляза? – попита тихо.

Поканих го вътре. Настанихме се на масата. Той остави кошницата между нас и започна да беле една ябълка.

– Зоя не трябваше така да ти говори – каза след малко. – Просто… трудно ни е напоследък. Децата пораснаха, тръгнаха по чужбина. Къщата опустя. Майка ти… – замълча, сякаш още беше жива.

– Знам – отвърнах сухо. – Но не разбирам защо сега? Защо точно сега?

– Защото ти липсваш. На мен ми липсваш. На селото му липсваш.

Погледнах го – очите му бяха уморени, ръцете напукани от работа. Винаги е бил силният, опората на всички ни. А сега изглеждаше пречупен.

– Иване, знам, че тук не ти е лесно. Но там… там има място за теб. Може би не такова, каквото искаш, но истинско място.

Замълчахме дълго. В главата ми се блъскаха спомени: първата ми любов под ореха до кладенеца; първият ми провал на изпит; първият път, когато казах на майка, че няма да се върна след университета.

– А ако не мога да простя? – прошепнах.

– На кого? На Зоя? На мен? На себе си?

Не знаех отговора.

Стефан стана и тръгна към вратата.

– Ябълките са от двора ни – каза тихо. – Ако решиш… знаеш къде сме.

Останах сама с кошницата ябълки и тежестта на избора си. Прекарах нощта без сън – мислите ми препускаха между миналото и бъдещето. Какво щеше да стане, ако се върна? Щях ли да намеря мястото си или щях да бъда чужда и там? А ако остана тук – дали самотата щеше да ме изяде?

На сутринта излязох навън. Снегът беше покрил всичко в бяло – чисто начало или студена забрава? Вървях по улиците на София и гледах лицата на хората – забързани, отчуждени, всеки със своята болка.

Влязох в малката църква до блока и запалих свещ за мама и татко. Помолих се за прошка – за тяхната и за моята собствена.

Върнах се у дома и взех една ябълка от кошницата. Отхапах и усетих вкуса на детството – сладък и леко кисел.

Може би няма правилен избор. Може би домът не е място, а хората, които обичаме – дори когато ни нараняват.

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили или бихте затворили завинаги вратата към миналото?