„Вземи това дете, мен не ме интересува. Но ми дай парите.” – Историята на едно продадено дете

„Вземи това дете, мен не ме интересува. Но ми дай парите.”

Тези думи се врязаха в съзнанието ми като нож. Бях на осем години и стоях зад вратата на кухнята в панелката ни в Люлин, когато чух гласа на майка ми – студен, пресметлив, чужд. Баща ми, Георги, стоеше срещу нея с плик в ръка. Не виждах лицата им, но усещах напрежението във въздуха – тежко като олово.

– Не можеш така с детето, Мария! – гласът му трепереше. – Това е нашата дъщеря!

– Твоя е! – изсъска тя. – Аз си тръгвам. Дай ми парите и забрави, че съм имала дете.

Сърцето ми се сви. Не разбирах всичко, но знаех, че нещо се чупи завинаги. След тази вечер майка ми изчезна от живота ми. Остана само една снимка на нощното шкафче и споменът за миризмата на нейните цигари.

Баща ми беше добър човек, но не умееше да говори за чувства. Работеше като шофьор на камион и често го нямаше по няколко дни. Когато се прибираше, сядаше мълчаливо пред телевизора с чаша ракия. Понякога ме поглеждаше с тъга и вина в очите.

– Ти не си виновна, Яна – казваше тихо. – Просто… така стана.

Но аз се чувствах виновна. В училище децата ме питаха защо майка ми никога не идва на родителски срещи. Лъжах, че е болна или работи в чужбина. Вечерите прекарвах сама, слушайки как съседите се карат или как някой куче лае в тъмното.

Годините минаваха, а празнотата в мен растеше. На 14 разбрах истината – майка ми живее с друг мъж в Пловдив и има ново дете. Видях ги случайно във Фейсбук – усмихнати, щастливи, сякаш аз никога не съм съществувала.

– Защо ме остави? – написах ѝ съобщение с треперещи ръце.

Отговорът дойде след седмица: „Животът е труден, Яна. Не можех да се справя. Прости ми.”

Не простих. Не можех. Всяка Коледа гледах празното място до елхата и се чудех какво ли е да имаш майка, която те прегръща и ти казва, че те обича.

Баща ми остаря бързо. Работата го изтощи, а самотата го пречупи. Когато навърших 18, той почина от инфаркт. Останах сама в малкия апартамент, с купчина сметки и още по-голяма купчина страхове.

Започнах работа като продавачка в кварталния магазин. Хората идваха и си отиваха, но никой не забелязваше тъгата в очите ми. Вечерите прекарвах пред компютъра, търсейки смисъл в чужди истории и форуми за изоставени деца.

Един ден при мен дойде жена с момиченце за ръка. Детето плачеше, а майката го дърпаше грубо:

– Стига си ревала! Ако не млъкнеш, ще те оставя тук!

Погледнах момиченцето – очите ѝ бяха пълни със страх и болка. Видях себе си в тях. Не издържах:

– Госпожо, детето ви е уплашено. Може би има нужда от прегръдка, не от заплахи.

Жената ме изгледа злобно:

– Не ти е работа! Гледай си стоката!

След като си тръгнаха, останах дълго загледана в празната врата. Колко ли деца като мен има по света? Колко ли майки избират парите пред любовта?

С времето започнах да пиша за болката си – първо в дневник, после в блог. Хората започнаха да ми пишат – някои споделяха свои истории, други ме обвиняваха, че преувеличавам.

– Яна, животът е такъв – написа ми една жена. – Майките понякога правят трудни избори.

Но аз не вярвах, че любовта е избор между дете и пари.

Преди година получих писмо от майка ми:

„Яна,
Знам, че не заслужавам прошка. Мисля за теб всяка вечер. Ако някога поискаш да говорим, ще те чакам.”

Държах писмото с часове. Вътре в мен се бореха гняв и копнеж за обич. Да ѝ простя ли? Да я потърся ли? Или да остана вярна на болката си?

Сега съм на 29 и все още не знам отговора. Имам приятел – Иван, който ме обича такава, каквато съм. Но страхът да не бъда изоставена никога не ме напуска напълно.

Понякога се питам: ако майка ми беше избрала мен пред парите, щях ли да бъда по-щастлива? Или съдбата пак щеше да намери начин да ме нарани?

Може ли една сделка между родители да определи целия ти живот? Има ли прошка за такава болка? Какво бихте направили вие на мое място?