Сърцето на една майка срещу съдбата: Историята на Мария, близначките и борбата за живот
– Мамо, не мога повече! – извиках през сълзи, докато държах телефона с треперещи ръце. Гласът ми се разби в тишината на малката кухня в панелката ни в Люлин. Беше три през нощта, а аз не можех да спя – отново. Коремът ми беше огромен, а близначките ритаха така, сякаш се бореха за място под слънцето още преди да са се родили.
Майка ми, Стефка, въздъхна тежко от другата страна на линията:
– Мария, трябва да си силна. Всички сме минали през трудности. Но ти си майка вече – мисли за децата!
Как да мисля за тях, когато лекарят ми каза, че ако износя бременността още две седмици, може да не оцелея? А ако ги родя сега – шансът им е малък. Сърцето ми се късаше между страха за собствения си живот и ужаса да изгубя децата си.
Петър, мъжът ми, беше до мен физически, но сякаш беше на светлинни години разстояние. Той не говореше много – само стискаше устни и гледаше встрани. Знаех, че го боли, но не можех да понеса мълчанието му.
– Петре, какво мислиш? – попитах го една вечер, докато седяхме на дивана. Той ме погледна с онзи уморен поглед, който имат всички български мъже, когато не знаят как да помогнат.
– Не знам… Не искам да те загубя. Но и децата… – гласът му се пречупи.
В този момент разбрах колко самотна съм всъщност. Всички очакваха от мен да взема решение – майка ми настояваше да мисля за себе си („Децата ще имаш пак! Ти си млада!“), свекърва ми ме гледаше с укор („Майката трябва да жертва всичко за децата си!“), а лекарите само повтаряха сухи статистики.
Всяка вечер лежах будна и се молех – не на Бог, а на съдбата. Молех се да се случи чудо. Да не трябва аз да решавам чий живот е по-ценен.
Една сутрин в болницата „Майчин дом“ доктор Костадинова ме погледна сериозно:
– Мария, трябва да решиш до утре. Състоянието ти се влошава.
Върнах се вкъщи и намерих Петър в кухнята. Седнах срещу него и казах:
– Ако не оцелея… ще се справиш ли сам?
Той ме погледна ужасен:
– Не говори така! Ще се оправим някак… Но не мога да избера вместо теб.
Сълзите ми потекоха сами. Защо всичко трябваше да зависи от мен? Защо никой не разбираше колко ме боли?
На следващия ден майка ми дойде у дома с буркан компот и торба ябълки.
– Яж плодове, детето ми! – каза тя строго. – И помисли добре. Не си сама.
Но аз се чувствах по-сама от всякога.
Вечерта седнах пред прозореца и гледах светлините на София. Спомних си как като малка мечтаех за голямо семейство. Представях си как ще имам две дъщери – близначки! – които ще тичат по двора на село при баба. А сега трябваше да избирам дали изобщо ще ги има.
В болницата легнах на леглото и затворих очи. Слушах как другите жени в стаята шепнат за мен:
– Тя е онази с тежката бременност…
– Чула съм, че може да не оцелее…
Срамът ме обгърна като студена вода. В България всички говорят, всички знаят по-добре от теб какво трябва да направиш.
На сутринта доктор Костадинова влезе:
– Реши ли?
Погледнах я през сълзи:
– Не мога да избера между себе си и децата си…
Тя сложи ръка на рамото ми:
– Понякога съдбата избира вместо нас.
Операцията беше насрочена за следващия ден. Прекарах нощта в молитви и спомени – за първата целувка с Петър на моста до НДК, за смеха на майка ми, за мечтите си.
Събудих се след операцията в болничната стая. Петър беше до мен със зачервени очи.
– Мария… момичетата са живи. Слаби са, но са живи! И ти си тук!
Плакахме заедно. Не знам дали съдбата беше благосклонна или просто имахме късмет. Но знаех едно – никога няма да забравя страха, болката и самотата на тези дни.
Сега близначките са на три години. Казват им Елица и Яна – палави, шумни и красиви като пролетен ден в Родопите. Понякога ги гледам как играят и си мисля: заслужаваше ли си всичко това? Дали някой би избрал различно? Има ли правилен избор в такава ситуация?
А вие как бихте постъпили? Може ли една майка да бъде осъдена за избора си?