Преломен момент: Когато изгоних сина си от дома и открих себе си

„Мамо, ти луда ли си?! Какво правиш?!“ — гласът на Петър ехтеше из тесния коридор, докато аз трескаво събирах дрехите му в черния чувал за боклук. Ръцете ми трепереха, сърцето ми блъскаше в гърдите като затворена птица. „Излизай! Веднага! Повече няма да търпя!“ — думите ми бяха чужди, сякаш някой друг ги изричаше вместо мен. Петър стоеше насреща ми — висок, стиснал юмруци, очите му пламтяха от гняв. „Ти си ми майка! Как можеш да го направиш?“

Преди години не бих могла дори да си помисля за такова нещо. Бях жената на Иван — строг, мълчалив човек, който държеше всичко под контрол. След смъртта му останах сама с Петър и Мария — дъщеря ми, която замина за Германия още преди пет години. Петър остана при мен, но сякаш с всяка година ставаше все по-непознат. Започна да пие, да се прибира късно, да крещи за най-малкото нещо. Веднъж дори ме удари — тогава разбрах, че нещо в него се е пречупило безвъзвратно.

Съседите шушукаха зад гърба ми: „Гледай я тая — мъжът ѝ умря, синът ѝ пропадна.“ Аз мълчах и търпях. Всяка вечер се молех на Бог да ми даде сили да издържа още един ден. Но онази вечер, когато Петър разби вратата и започна да хвърля чинии по стената, нещо в мен се счупи. Видях себе си в огледалото — посивяла жена с празен поглед. Тогава реших: край.

„Мамо, моля те… Нямам къде да отида!“, прошепна Петър, когато изхвърлих последния му пуловер на стълбите. Сълзите му ме пронизаха като нож. Но аз останах твърда. „Трябва да поемеш отговорност за живота си. Повече няма да позволя да ме унижаваш.“

След като затворих вратата след него, се свлякох на пода и плаках с часове. На следващия ден телефонът ми не спря да звъни — леля Станка, братовчед ми Георги, дори Мария от Германия: „Как можа? Майка не изхвърля детето си! Ще останеш сама! Ще те прокълнат хората!“

Но аз вече не се страхувах от самотата. За първи път от години почувствах тишина в дома си. Започнах да спя спокойно. Започнах да чета книги — нещо, което бях забравила какво е. Един ден срещнах невястата си — Даниела. Беше бременна и отчаяна — Петър я беше изгонил от квартирата им след поредния скандал. Приютих я у дома.

„Знам какво е да нямаш къде да отидеш“, казах ѝ тихо, докато ѝ сипвах супа. Тя ме погледна с благодарност и болка в очите. „Не мога да повярвам, че майка му е по-добра към мен от него самия“, прошепна тя.

Дните минаваха бавно. Даниела роди момиченце — Виктория. За първи път от години домът ми се изпълни със смях и детски плач. Помагах ѝ с каквото можех — сменях памперси, готвех, пеех приспивни песни. Понякога нощем се улавях как слушам тишината и се чудя дали съм постъпила правилно.

Петър не се обади нито веднъж. Чувах само слухове — бил видян в кварталната кръчма, после някой казал, че работи на строеж във Варна. Съседите ме гледаха с укор: „Каква майка си ти?“, питаха ме с очи. Но аз вече не се срамувах.

Една вечер седяхме с Даниела на балкона и гледахме залеза над панелните блокове.

– Мислиш ли някога да му простиш? – попита тя тихо.
– Не знам – отвърнах честно. – Може би един ден… ако видя промяна в него.

Виктория се разплака и Даниела влезе вътре. Аз останах сама със спомените си – за Иван, за малкия Петър с луничките по носа, за годините на страх и мълчание.

Понякога се чудя дали съм добра майка или просто жена, която най-накрая е избрала себе си пред всичко друго. Дали обществото някога ще разбере болката ми? Или ще продължи да сочи с пръст всяка жена, която се осмели да каже „стига“?

Ако можехте да изберете между мира в душата си и одобрението на другите – какво бихте избрали? Има ли прошка за майките като мен?