Между два свята: Историята на Мария и нейната майка

– Не мога повече, мамо! – изкрещях, докато вратата на кухнята се затръшна зад мен. Гласът ми отекна в малкия ни апартамент в Люлин, а майка ми – строгата, винаги подредена Елена Димитрова – стоеше с ръце на кръста и ме гледаше така, сякаш съм я предала.

– Мария, не си дете вече! Време е да поемеш отговорност! – отвърна тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна.

Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Вътре миришеше на прясно изпечен хляб и на напрежение. Баща ми отдавна не беше част от картината – напусна ни, когато бях на дванайсет. Оттогава майка ми се опитваше да бъде и двамата родители едновременно, но често забравяше, че аз съм вече възрастен човек със свои мечти и страхове.

– Не разбирам защо трябва да уча право! – гласът ми трепереше. – Това е твоята мечта, не моята!

– А какво ще правиш? Ще рисуваш по улиците? Ще гладуваш? – сарказмът ѝ беше като нож.

Погледнах я през сълзи. Вече месеци наред криех от нея, че не ходя на лекции в Софийския университет. Вместо това прекарвах дните си в малкото ателие на приятелката ми – Катя, където рисувахме и мечтаехме за изложба. Катя… Тя беше моят свят, моята тайна и моята забранена любов.

В България все още не беше лесно да обичаш някого от същия пол. Особено ако си дъщеря на учителка по литература в квартално училище. Майка ми винаги казваше: „Каквото ще кажат хората?“ – сякаш животът ни зависеше от мнението на съседите.

Една вечер, докато седяхме с Катя в ателието, тя ме хвана за ръката:

– Докога ще се криеш, Мария? Не ти ли писна да живееш в лъжа?

– Страх ме е… Ако майка разбере…

– А ако никога не разбере? Ще живееш ли цял живот заради нея?

Тези думи ме преследваха дни наред. Всяка сутрин се будех с мисълта, че трябва да избера – между себе си и семейството си. Между любовта и дълга.

Веднъж майка ми намери скицника ми. Разлисти го бавно, а очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Това ли си ти? – прошепна тя. – Това ли е животът ти?

Не можех да говоря. Само кимнах.

– Защо не ми каза? – гласът ѝ беше тих, почти детски.

– Защото знаех, че няма да ме разбереш.

Тогава тя ме прегърна за първи път от години. Плакахме дълго. После дойде тишината – тежка, но някак освобождаваща.

Но бурята не беше отминала. На следващия ден майка ми настоя да поговорим сериозно.

– Мария, аз съм те родила и те обичам. Но не мога да приема това… тази твоя… връзка с Катя. Не мога да го кажа на хората. Не мога да го понеса.

– Мамо, аз съм все същата! Просто обичам различно.

– Не е същото! – извика тя и избяга в спалнята.

Седях сама на кухненската маса и се чудех дали някога ще бъда достатъчна за нея. Дали някога ще мога да бъда себе си без страх.

След седмици мълчание майка ми започна да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Но аз вече не можех да се преструвам. Реших да напусна дома ни и да заживея с Катя. Беше най-трудното решение в живота ми.

В деня на заминаването майка ми стоеше на прага със скръстени ръце.

– Ако излезеш през тази врата, повече няма да имаш дом тук.

Погледнах я право в очите:

– Мамо, домът е там, където мога да бъда себе си.

Затворих вратата след себе си и за първи път усетих свобода… и ужасна самота.

Минаха месеци. С Катя живеехме скромно – тя работеше като сервитьорка в малко кафене до НДК, а аз рисувах портрети по поръчка. Понякога вечеряхме само с хляб и домати, но бяхме щастливи по свой начин.

Майка ми не ми се обаждаше. Празниците минаваха без поздравления. Болеше ме ужасно, но отказвах да се върна назад.

Един ден получих писмо от нея:

„Мария,
Не знам дали някога ще мога да приема избора ти. Но знам, че си моя дъщеря и винаги ще те обичам. Моля те, пази се.“

Плаках цяла нощ. Понякога любовта боли повече от омразата.

Сега пиша тази история и се питам: Колко струва свободата? Има ли цена щастието? Дали някога ще бъдем приети такива, каквито сме – от хората, които най-много обичаме?